Новини от България:

Новини от храма "Св. Неделя":

Новини от света:

Текст и снимки: дякон д-р Петър П. Симеонов

На 26-ти ноември 2011 г. (събота) братството „Св. Архангел Михаил” при катедралния храм „ Света Неделя” в гр. София организира и осъществи поклонническо пътуване до манастира „Света Троица” край гр. Априлци (Ловчанска епархия), където са живели и пострадали новоселските новомъченици и Троянския манастир „Успение Богородично”, третият по големина манастир в България. Участниците в поклонението тръгнаха рано сутринта от София и се отправиха към гр. Априлци, където пристигнаха в късния преди обед.

Град Априлци се намира в Северна България, в Ловешка област, в близост до Троян. Той е разположен в изключително благоприятна местност, в обширна котловина, в подножието на първенеца на Стара планина — връх Ботев, недалеч от връх Марагидик. Трудно е да се отговори от кога съществува селището Априлци. Направените проучвания са все още недостатъчни, а документите, с които историческата наука разполага са малко. Археологическите изследвания показват, че наблизо е имало селище още през неолита, чиито останки са открити на връх Острец. От по-късно време в района датират и останки от крепости, както в котловината, така и на превала на Русалийския проход, защото през този район в древността минавал важен път, който свързвал Подунавието със земите на днешна Южна България.

Начало на днешното селище дали бежанци от търновския край, след падането на България под османско господство. По-късно, през XVIII-ти в. нова вълна българи от севлиевско, ловешко и търновско побягнали към планината заради кърджалийските набези и се заселили по склоновете и долините й, слагайки началото на многобройните разпръснати махали, които и до днес носят имената на фамилиите им. С течение на годините поради демографски, икономически и др. причини, някои от тези махали се превърнали в своеобразни центрове и оформили селищата: Ново село, Острец, Видима и Зла река, които днес образуват град Априлци.

В епохата на Възраждането, благодарение на доброто си географско положение, Ново Село се издигнало като занаятчийско-търговски и културно-просветен център в котловината. В края на XVIII-ти и началото на XIX-ти в. се развили редица занаяти: дърводелство, грънчарство, кожарство, тепавичарство, терзийство, бакърджийство, златарство, резбарство и др.. През 1812 г. били открити килийно училище и църква, а от 1850 г. селището се сдобило и със светско училище.

В годините преди Априлското въстание идеята за национално освобождение намерила в котловината особено горещ прием. През 1872 г. знаменосецът на Панайот-Хитовата чета – Васил Левски (дякон Игнатий) посетил Ново село, където основал таен революционен комитет. В следващите години много революционни дейци посетили Ново село и намерили там най-топъл прием. През пролетта на 1876 г. в I революционен Търновски окръг започнала активна подготовка за въстание. Новоселският район бил причислен към революционния комитет в гр. Севлиево. Към края на м. април достигнали сведения, че в Южна България въстанието вече било започнало. Турската власт побързала да залови и затвори част от членовете на Севлиевския революционен комитет, а други, които успели да избягат се укривали. Нямало кой да даде сигнал за започване на въстанието. Най-търпелив от всички бил дядо Филю Радев от с. Кръвеник, който се досетил, че повече не трябва да се чака и по своя инициатива свикал повече от 250 въстаници от Ново село и Острец.

Събранието се състояло се на 1-ви май 1876 г.. Било взето решение незабавно да се обяви въстание и да се заемат предварително набелязаните позиции. Другите села също били приканени да последват примера на Кръвеник и на 2 май въстанието било обявено официално. Не закъснели и първите сражения. Саадулах ефенди от Севлиево събрал голям брой башибозук, който хвърлил срещу въстаническите позиции още на следващия ден. На 5-ти май пристига и плевенският каймаканин с черкези и абази. С бърз марш към въстаналия район се приближавала и редовна турска войска. На 6-ти май позициите на въстаниците при с. Батошево били пробити. Турците превзели и опожарили селото и близкия Батошевски манастир. Една част от населението била избита, а друга се пръснала из Балкана. Въпреки героизма на въстаниците, турците успели да разкъсат отбраната и да се насочат към Кръвеник.

На 9-ти май многобройните башибозуци и черкезка конница връхлетяла върху селото, което било опожарено, а голяма част от населението – избито. На същия ден турците нападали и Ново село. По улиците и на мегдана му настъпил невъобразим хаос. Башибозуците и черкезите започнали да секат наред. Само малка част от бежанците успели да прехвърлят Балкана и да стигнат до Калофер, където намерили спасение. Само издадената заповед от Високата порта да се спрат кланетата, тъй като европейската общественост е премного възбудена от безразборните убийства, спасила живота на част от задържаните. Започнали да действат съдилищата. Затворите в Ловеч, Севлиево и Търново били препълнени. Една част от въстаниците били обесени в Търново, други в Севлиево, а някои били изпратени на заточение. Новоселското въстание траяло само девет дни и за него била платена висока цена. Освен обесените и заточените, много въстаници били избити по позициите и горските дебри. Много били жените, децата и старците, които намерили смъртта си в потушаването на това въстание.

По пътя към гр. Априлци поклонниците научиха и историята на девическия манастир “Св. Троица”. Инициативата за изграждането му била на новоселеца Петър Йончев. Преданието разказва, че той обрекъл малката си дъщеря за послушница в манастир и затова решил сам да организира изграждането му. Манастирът е построен около 1830 г.. Първите му обитателки били 40 монахини от съседните села. На следващата година в манастира било донесено и първото печатно издание от Рилската света обител. Много от монахините били пламенни родолюбки. Има сведения, че дякон Игнатий (Васил Левски) посещавал манастира и дори посветил някои от монахините в революционното дело. Манастирът играл активна роля по време на Новоселското въстание. Тук са се шиели дрехи, а по време на сраженията в магерницата се е приготвяла храна и се е пекъл хляб за въстаниците.

За сетните мигове от земния живот на новоселските мъченици знаем от потресаващите разкази на четири от оживелите след непоносимите страдания инокини, които до края на живота си преживявали своето унижение и поругание и облажавали онези свои сестри, които се преставили тогава: „...Ново село е място, достойно да отгледа и принесе на Всевишния одушевени жертви на правoславната вяра. Към угодните на Бога дела всеки заможен род е давал своя принос: не само в пари, земи и дарения за поддържане на храмовете, на манастира, а и в избора на достойни свещеници, които да полагат душата си за своите пасоми. И достатъчно е да споменем само двамата, получили от Спасителя светъл венец заради мъченическия си подвиг, та да бъдат възхвалени чрез тях всички свещеници, пазители на християнската вяра през дългите години на робството...

Единият от тях бил Никола Барбуков, учител и свещеник с любомъдра душа, който много се потрудил, за да завърши успешно учението си в Бесарабия. Той бил книголюбец и възпитал множество ученици и духовни чада, подобен на великия патриарх Евтимий, защото останал докрай да пази словесното си стадо; при това не безкръвен мъченик, но страдалец, умъртвен в страшни мъки без да се отрече от вярата си. Другият бил свещеник Георги Дългодрейски: воин Христов, сякаш втори свети Георги, който се опълчил не само срещу мисления, а и срещу живия враг на Кръста. Не себе си защитавал новият страстотерпец в битката с агаряните, не себе си бранел, не за себе си мислел, а как да забави пълчищата им и да даде на слабите и безпомощните поне малко време, за да избягат или да се скрият. Той пазел дома Господен и приел посичането като благодат, защото знаел, че чрез него получава вечния живот.

Свидетелство за живота и смъртта на крехките по естество, но силни във вярата си монахини са разказите, предавани от поколение на поколение в новоселските семейства. Не са много спомените, но благодатта от мъченическия им подвиг ги направила застъпници на изпадналите в беда. Не е нужно да се описва тяхното битие, защото то е пред очите на всички, познаващи реда в православните обители. Възпитани от малки в благочестие и твърдо изповедание, поверени от близките си на Бога и на Света Богородица, Христовите невести смирено и всекидневно носели сладкото Христово иго. Всяко тяхно добро деяние – както молитвено, така и ръкоделно – прибавяло елей в лампадите, с които да посрещнат Жениха и да влязат с Него в Царството Господне. Сестрите живели безбрачен и ангелски живот, в деяния и молитви, в едно общо дихание. Чрез общението си те били образец за добродетел. Молели се не само за своите души и за спасението и благото на ближните, но и за онова, което тогава било в сърцето на всеки българин: да се изпълнят Божиите съдбини и Отечеството ни отново да стане свободна християнска държава. Игуменка на манастира в онова време била Сусана, която достойно носила бремето на настоятелството, грижейки се сестрите да пребивават според съставения за тях от йеромонах Спиридон на Света гора Атонска устав.

Изпитанието на свещениците и монахините започнало още с вдигането на въстанието. Неочакваният студ и снегът измъчвали четниците, а гладът отслабвал силите им. И тук тридесетте монахини от манастира „Света Троица”, прибавяйки към молитвите и служението с крепкостта на своята богоугодна всеотдайност, не давали сън на очите си. Едни се редували в готварницата и хлебарницата. Други се грижели за недообутите и недооблечени четници, събирайки всичко, което може да им послужи за одежди. При настъпването на башибозука повечето монахини останали в обителта, но напразно се надявали, че ордите няма да посмеят да я осквернят. Последно прибежище за част от тях бил самият храм. Една не успяла да влезе в него заедно с другите и била посечена с ятаган на прага му. Неверниците стреляли през прозорците и улучили няколко от сестрите. После влезли в църквата и започнали да секат когото сварят – и живите, и издъхващите. Пред олтара и вътре в него намерили смъртта си майка игуменка с още шест монахини и една мирянка. Поруганията над невинните жертви били нечовешки. Когато започнали да събличат дрехите на всички наред и видели, че една от тях е все още жива, мъчителите я ослепили и задушили, натъпквайки очите и устата й с хоросан. Агаряните осквернили не само телата на жертвите си, но насекли на трески иконите в храма и разграбили всичко в него. Накрая започнали да палят и цялата обител, така че да не остане какво да се погребе и оплаче. Огънят обаче не унищожил докрай мъченическите останки, за да може по-късно сухите кости да проговорят на всеки, който ги погледне с вярващи очи и се преклони пред техния подвиг...” (Из: „ Житие на Новоселските мъченици”).

Тази година Светия Синод на Българската Православна Църква канонизира Новоселските мъченици, определяйки датата 9-ти май (деня на тяхната страдалческа кончина) за техен празник. „ ...Подвигът на Баташките и Новоселските мъченици и претърпените от тях мъчения са засвидетелствани в многобройни исторически източници от епохата и са познати на всяко христолюбиво и родолюбиво българско сърце. Свидетелите на епохата сравняват претърпяното от тях с онова, което ни е известно за първите столетия от историята на Църквата. Ужасите и поруганията, които тези мъченици били принудени да претърпят, за да завършат живота си като християни, могат да се сравнят единствено със зверствата, вършени в последния етап от гоненията срещу Църквата в Римската империя...

Христолюбивият български народ винаги с особено благоговение е почитал и се е вдъхновявал от паметта на всички свои светци и особено от мъчениците за вяра и род. Светлият им лик винаги е бил безценен бисер в съкровищницата на нашата духовност и упование в дните на изпитания... (Затова) ...изпълнявайки своя свещен дълг пред Бога, Църквата и Отечеството и като взе под внимание всичко, известно за живота и подвига на пострадалите заради вярата си в Христа Спасителя Баташки и Новоселски мъченици, Светият Синод на Българската Православна Църква определи те да бъдат провъзгласени в лика на просиялите Божии угодници, заедно с произтичащите от това действие последствия: църковна прослава, общоцърковно отслужване на нарочно съставените за тях богослужебни последования, поклонение пред светите им мощи и пред свещените им изображения и отправяне на молитви за тяхното небесно застъпничество...” (Из: „Патриаршеско и синодално послание по повод канонизацията на Баташките и Новоселските мъченици”).

В началото на м. април много духовници и миряни от цяла България изпълниха патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”, за да участват в радостта от тържествената прослава на новоканонизираните светии на Българската православна църква. В това тържество имахме възможността да участваме и ние, жителите на град София. За първи път в своята история богославната Ловчанска епархия има местни светии, което стана причина за по-голямо духовно усърдие към църковна извисеност и още една надежда в молитвеното покровителство. В дните след това тържество в град Априлци с голяма радост бе посрещната иконата на св. Новоселски мъченици, а на 9-ти май Българската Православна Църква за първи път отпразнува празника „Събор на новоселските мъченици”. Тържествена света литургия в тяхна памет бе отслужена от Ловчанския митрополит Гавраил в манастира “Света Троица”. В нея участваха духовници от цялата страна. Много бяха и богомолците, които дойдоха да се поклонят на мястото на техните страдания и да потърсят небесната им помощ и закрила.

В манастира човек усеща незримата духовна сила и Божията благодат, струяща от останките на светите мощи на новомъчениците. Това са инокините Сусана, София, Елисавета, Ефросиния, Христина, Калиста и Екатерина, а също така Сусана Чорбаджиева, която приживе не успяла да се присъедини към сестрите, но чрез кръвта си получила място в техния лик. Към тях са причислени и йереите Никола и Георги, двама състрадалци и съименници на Софийските мъченици, заедно с всички други, пострадали за вяра и род, чиито имена Господ знае, защото всички те са при Него във вечния и безкраен живот. Особена радост за всички нас бе възможността да се поклоним пред светите им мощи и да целунем още веднъж тяхната икона.

Сега в манастирската обител е тихо. Наоколо има обширен двор, заграден с каменна стена, с много овощни дървета. В средата на двора се издига покрива на дълбок бунар. Близо до него шурти мраморна чешма. Покрай оградните стени са разположени няколко помощни манастирски сгради. Манастирският комплекс понастоящем включва еднокуполната църква “Св. Троица”, параклиса-костница, посветен на Св. Иван Рилски и няколко жилищни и стопански сгради, възстановени с доброволен труд и дарения на хората от местните села след освобождението. Поклонниците от братството при катедралния храм бяха посрещнати изключително топло в манастира от двама духовници, които разказаха накратко неговата история. След това бяха поклонниците бяха почерпени с ябълки от манастирския двор и локум. На обед те отпътуваха към Троянския манастир, намиращ се на тридесетина км. от гр. Априлци.

Троянският ставропигиален манастир „Успение Богородично” е разположен в полите на Стара Планина, на брега на река Черни Осъм, до село Орешак, родното място на Негово светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Максим, и се намира на 10 км. югоизточно от стария балкански град Троян. Той е най-големият манастир в Балкана и четвърти по големина в България.

Първите следи от духовен живот в региона датират от XVI-ти в., а според някои дори още по-рано – от края на XIV-ти, когато бил създаден и самият град Троян. В един манастирски летопис, съставен през 1835 година е отбелязано: „ ...Начало на битието на Троянската обител бе подир много години откакто падна българското царство. Яви се един монах, българин, неизвестен по име. Дойде неизвестно от коя покрайнина, засели се в пустинята планинска заедно с единствения си ученик. И като съгради за себе си една проста хижа и пребиваваше в нея не малко години, той стана известен на простия народ в този край...”. Летописецът, който според преданието бил секретарят на търновския митрополит – Огнянович, уточнява, че възникването на манастира станало около 1600 г. и че споменатите двама монаси дошли тук от Атон. Малко по-късно, на път за Влахия, тук дошъл и друг атонски монах, който носел със себе си копие на чудотворната икона от Хилендарския манастир „Св. Богородица Троеручица” (XIV-ти в.). Колкото пъти монахът правел опити да си тръгне, иконата неизвестно как се връщала обратно в манастира. Затова накрая той я оставил в светата обител и си заминал сам. Скоро троянският манастир привлякъл нови монаси и бързо се разраснал. Били издигнати дървена църква, посветена на Рождество Богородично, монашеско жилищно крило и малка гостоприемница.

През време на османското господство манастирът често бил нападан и опустошаван, а монасите – избивани. В първата половина на XVIII-ти в. се разраснал и замогнал икономически. По това време в него започнало да функционира и килийно училище. Игумен тогава бил Христофор, родом от Сопот, който осъществил и първите по-големи строежи в манастира. Той издигнал няколко нови сгради и постегнал старата дървена църква, а в 1771 г. изградил и водоснабдяването му. Около 1780 г. друг сопотчанин – игуменът Пахомий организирал изграждането на нова, каменна съборна църква. В началото на XIX-ти в. манастирът отново се разрастнал. Жилищните корпуси, които обграждали двора, били двуетажни и дори триетажни – нещо изключително рядко за епохата. В северозападния ъгъл имало жилищно-отбранителна кула. Повечето от сградите били построени по времето на Паисий, който след 1785 г. бил игумен в продължение на цели 32 години. Един от следващите игумени – Партений в 1820 г. издигнал и нов огрáден зид.

Зависимостта на манастира от Ловешката епархия създавала множество затруднения. В 1830 г. делегация от троянски монаси и придружаващо писмо от Търновския митрополит Иларион посетила Истанбул с искане за духовна, административна и икономическа независимост на манастира. Със специална грамота, издадена на 4-ти декември 1830 г. и подписана от Вселенския патриарх Костандий, Троянският манастир получил желаната автономия и бил обявен за „ставропигиален”. Това означава, че бил освободен от пълномощията на ловешкия епарх и ставал подчинен директно на патриарха в Константинопол. Оттук насетне манастирът се разширил и се превърнал в значителен духовен и културен център в района. Започнали и сериозни приготовления за ново строителство, което да отговаря на новия му статут.

Освен първия скит, намиращ се юго-източно от манастира, основан в 1785 г. и посветен на „Св. Николай Чудотворец”, в 1832 бил изграден и нов, втори скит, посветен на „Св. Йоан Предтеча”, който по-късно получил името „Зелениковец”, от местността, в която бил издигнат. През същата година били събрани дарения и за построяване на новата съборна църква. Султански ферман за градежа бил издействан през м. март 1835 г.. Строителството започнало в същата година и завършило няколко месеца по-късно. Съборният манастирски храм „Успение Богородично” бил построен от майстор Константин от с. Пещера, Кюстендилско. Изграден бил от ломен камък и големи тухли, сменящи се на редове с аркирани ниши. Храмът е осветен на 6 август 1835 г. от Великотърновският митрополит Иларион. По план е еднокорабна постройка (наос и притвор), двуделна, с три конхи в източната част и със средно висок купол над нея. От западната страна има открита нартика (галерия), продължена по-късно до половината на северната стена.

Жилищните корпуси на Троянския манастир са изградени от дърво във възрожденски стил. Въпреки, че отделните части на манастирския комплекс са строени от различни майстори и в различно време, той е забележителен в своята хармония. Сградите са три и четириетажни, с дълги отворени чардаци, гледащи към вътрешния двор, и колони и парапети в стила на старите български килийни училища. Пететажната манастирска кула със звънарница е построена от майстор Иван от с. Млечево (1866 г.).

Стенописите в манастира и съборния храм са дело на Захари Зограф, рисувал там в периода 1847-8 г.. Те покриват всички вътрешни стени на храма с множество редки сюжети. Ръководейки се от своите възрожденски и патриотични идеи, художникът поместил на централно място – срещу олтара, образите на св.св. Кирил и Методий, св. Михаил Българин (вероятно Михаил Воин от Потука) и на софийските мъченици св. Георги Нови и св. Никола (Софийски). В притвора – на западната стена, са изобразени царете Тривелий, Михаил (Борис I), Давид и Йоан-Владимир; св. Параскева (Петка) Търновска и други. На южната стена са изобразени св. Иван Рилски, св. Димитрий Бесарбовски, св. Теодосий Търновски и други, означени с надписа „Болгаре”. На северната стена са св. мъченик Онуфрий Габровски, архиепископ Николай Охридски, св. Сава и св. Симеон Сръбски, св. Йоаким Сарандопорский, св. Гавриил Лесновски, св. Лазар от с. Дебел дел. В източната част на свода, в двете големи конхи са изобразени фигурите на св. Борис и Глеб Росийски.

Иконите в съборния храм са дело основно на майстори от Самоковската школа, сред които вероятно и брата на Захари – Димитър (Дичо) Зограф. Подобно на други манастири и тук Захари оставил своя автопортрет на северната вътрешна стена в църквата, както и композициите: „Колелото на живота” и „Страшния съд”. Друго интересно изображение се намира в олтара и съдържа всичките 27 монаси, живели в манастира в онзи период. На външната стена на една от манастирските сгради има една рисунка, интересно вписваща се в общия стил на манастира. На нея художникът изобразил лъв и слон, които символизират силата и търпението на християните, а според други разкриват енциклопедичните светски търсения на художника.

Изключително богато в Троянския манастир е застъпена дърворезбата. Най-стара е резбата на иконостаса в скита „Св. Никола”, която носи стиловите елементи на ранната тревненска дърворезба. Интересна дърворезбена творба от XVIII-ти в. са и „Царските двери” на иконостаса в скита „Св. Йоан Предтеча” в Зелениковец. Най-едромащабна творба обаче е позлатеният иконостас в съборния манастирски храм. По композиция, пластични детайли и структура той също е сроден с творчеството на тревненската резбарска школа. В него се чувствува възрожденска раздвиженост и тържественост. Унгарският пътешественик Феликс Каниц съобщава, че иконостасът бил изработен през 1839-40 г. и е дело на резбаря Никола Матеев от Ново село. Освен произведения на живописта в музейната колекция на Троянския манастир се пазят и много творби на приложните изкуства и занаятите.

Както и много други манастири, Троянският също бил убежище на Васил Левски (дякон Игнатий). Той основал революционен комитет не само в Троян, но и в самия манастир. Тайният манастирски комитет наброявал 80 монаси и бил оглавяван от архимандрит Макарий. Манастирът не е участвал пряко в Априлското въстание, защото в него били настанени турски части. По време на Руско-Турската осободителна война отец Макарий трансформирал манастирския комплекс в лазарет и оказвал всякаква помощ на руските войски. Брат на манастира е самият български патриарх Максим, както и немалко от българските архиереи.

Участниците в поклонението целунаха чудотворната икона на Божията майка и запалиха свещички с молитва за здраве и успех. В 13 ч. игуменът на манастира Браницки епископ Григорий даде постен обяд за поклонниците и въпреки многото си ангажименти успя да поседне за малко и да си поговори с тях. Следобед поклонниците потеглиха за София, където надвечер пристигнаха доволни и щастливи. По пътя на връщане дякон Петър изнесе беседа, в която засегна темата за милосърдието в светлината на християнската любов.

Ползвани материали: Любен Прашков, Елка Бакалова, Стефан Бояджиев „Манастирите в България”, Изд.”Спектър”, София, 1992, http://apriltsi.org, http://www.pravoslavie.bg, http://www.pravoslavieto.com, http://bg-patriarshia.bg, http://globalorthodoxy.com, http://bulgarianmonastery.com, http://www.bulgariamonasteries.com.

Апел за дарения

Братя и сестри в Христа!

Поради изчерпване на средствата за ремонт на покрива на храма и реставрация на увредените поради това стенописи, храмовото духовенство и настоятелството на катедрален храм „Св. вмчца Неделя”, ви моли, да участвате според възможностите си в събирането на средства за благоукрасата на Божия дом!

Бог стократно преумножава благодеянията принесени в православния храм!
Божието благословение да е над всички ви, които имате и които нямате възможност да ни подкрепите! Амин!

Приемаме с благодарност дарения в касите на храма, в тетрадката за дарения при свещите в храма, при предстоятеля на храма ставрофорен иконом Мина Минчев и на обявената дарителска сметка:
- BG77 UNCR 7000 1514 0239 60