Светител Архиепископ Лука Войно-Ясенецкий
КАКТО ИСКАТЕ ДА ПОСТЪПВАТ С ВАС ЧОВЕЦИТЕ, ТЪЙ И ВИЕ ПОСТЪПВАЙТЕ С ТЯХ
Отворете вашите сърца, наострете вашия слух за възприемане на изумителните, необикновените, най-дълбоки Христови слова: „И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях” (Лука 6:31).
Когато човек с чисто сърце за първи път чува тези Христови слова, той се смущава, дори му става неловко.
О, Господи! Как не съм се сетил сам за това, което Ти ни говориш! Как не съм помислил, че с хората трябва да се постъпва така, както бих искал да постъпват с мен.
Просто, необикновено просто е това Христово слово и в същото време е дълбоко – бездънно дълбоко.
Прости са и всички слова на нашия Спасител, просто е и цялото Негово учение, защото то не е било обърнато към гордите учени, въобразяващи си, че знаят истината, а към тези, които са смирени, към тези, които нищо не знаят, на които е чужда гордостта, у които с лекота прониква истинската, сияеща с Божествена светлина истина.
Кой по-дълбоко от галилейските рибари е разбрал истината, възприел е Христовите слова, кой по-дълбоко ги е разбрал, кой ги е възвестил на целия свят?
На смирените, на кротките, на тези, които не се самовъзвеличават, е говорил Господ словата, на които им е било леко, леко да ги разберат. Слушайте и вие в простотата на вашето сърце, слушайте с най-дълбоко доверие към Господа Иисуса Христа.
Какво поразително изискване ни е предявил Той!
Светът не е чувал такова изискване до идването на Христа. На света никога не му е идвала мисълта, че с хората трябва да се постъпва, както бихме искали и те да постъпват с нас; на света никога не му е идвала мисълта да правим добро на ненавиждащите ни и обиждащите ни.
Светът никога не би чул, ако не бе дошъл Христос, че сме длъжни да обичаме враговете си.
Словата на Христос са прости, но чрез тях ни се предявяват най-високи, най-тежки изисквания. Защото, кажете, леко ли е да се изпълнява това, което Той изисква от нас?
Леко ли е да обичаме враговете си? Леко ли е да обсипваме с добрини тези, които ни обиждат? Леко ли е да даваме без да го оглеждаме на всеки просяк? Леко ли е да даваме назаем на хората без въобще да мислим за това, дали ще си получим обратно даденото?
О, как това е трудно, как е невъзможно, как не се вмества в съзнанието на хората от този свят!
Но работата е в това, че Господ казва това не на хората от този свят, а на нас, християните, за които светият апостол Петър е казал думи, които всички вие сте длъжни да помните, защото те се отнасят непосредствено до всекиго от вас: „Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина” (1 Петър 2:9).
Той говори на тези, които трябва да бъдат народът избран от Христа, предявява тези свои тежки изисквания към тези, които трябва да бъдат народ свят, придобити, за да могат със своя живот, с делата и думите си да „възвестяват съвършенствата на Оногова, Който ни е призовал от тъмнината в чудната Своя светлина”.
Съвършенствата Христови, Божиите съвършенства трябва да възвестяваме на хората през целия си живот: със своите дела, с всичките си постъпки, със словото си.
Ако е така, ако сме народ свят, царствено свещенство, нима не трябва към нас да се предявяват най-високи изисквания, каквито е поставил Господ Иисус Христос? Нима не трябва да се изисква да разбираме цялата дълбочина и истинност на тези Христови думи: „И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях”.
Отдавна, много отдавна са били казани тези Божествени слова.
Какво виждаме доднес наоколо? Какво виждаме дори в себе си? Отнасяме ли се към хората така, както искаме да се отнасят с нас?
Нали не искаме да ни унижават и оскърбяват, а кой не оскърбява другите, своите ближни, кой не ги унижава?
Ние искаме в трудни обстоятелства на живота си нашите близки да ни помагат, да се грижат за нас. А когато самите ние благоденстваме и не се нуждаем от нищо, често ли си спомняме за тези, които нямат нищо, които очакват нашата помощ? О, не, не често. А Господ изисква винаги да си спомняме.
Не е трудно, съвсем не е трудно да обичаме хората, които ни обичат. Не е трудно, никак не е трудно да обичаме баща си и майка си, или жена си или своите деца. Но голяма ли е цената на тази любов?
О, не, тя няма почти никаква цена, защото своите близки, своите деца ние обичаме по инстинкта на любовта, който е вложен у нас от природата. Коя майка няма да отдаде всичките си ласки, цялото си топло сърце на своето дете? Коя майка няма да отдаде дори живота си, ако го грози гибел?
Това, разбира се, е хубаво, но има ли висша нравствена ценност? Не, няма.
Ние знаем, че ако замислим да разрушим птиче гнездо, то ще долети майката на пиленцата и ще се вие над нас, ще ни бие по лицата с крила и отчаяно ще пищи...
Това е същата тази любов, любов по инстинкт, вложен във всяко живо същество. Нима мечката, нима вълчицата не защитават дечицата си, не тръгват срещу човека дошъл с оръжие?
Това е любов по инстинкт, вложен от природата в сърцето на всяко живо същество, а висока нравствена ценност тя няма.
Ето защо нашият Господ Иисус Христос казва: „И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото” (Лука 6:32-33).
В превод това звучи така, а на църковнославянски по-добре: “Аще любите любящыя вы, кая вам благодать есть; ибо и грешницы любящыя их любят. И аще благотворите благотворящым вам, кая вам благодать есть, ибо и грешницы тожде творят”.
Няма да заслужим Божията благодат с такава любов, с такива дела.
Даже и тези, които ни правят добро и получават от нас в замяна добро, нямат особено основание да ни благодарят, защото им въздаваме с добро за доброто. Каква благодат да очакваме за това от Господа? Нравствени заслуги в това няма.
„И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото” (Лука 6:34).
Господ изисква от нас, когато даваме назаем да не разчитаме да получим обратно, да не изискваме въобще това, което сме дали. Това е правилно, дълбоко правилно: така и трябва да постъпваме.
Когато идва нещастен човек, попаднал в тежки обстоятелства, и проси материална помощ, и макар да знае, че няма да успее да я върне, в смущение със срам проси заем, само заем, то ако и да знаете, че е така, не отхвърляйте неговите уверения, за да не му бъде болно, и му дайте това, което проси от вас с чисто сърце, без да очаквате връщане.
Тогава ще имате велика благодат от Бога, защото това, което сте направили е велико добро дело.
Господ изисква по-нататък на този, който ни е ударил по едната буза да подложим и другата си буза. А на този, който ни е отнел връхната дреха да не пречим да ни вземе и ризата.
Кои постъпват така? Много ли са? О, не! Крайно, крайно рядко постъпват така, както е постъпил светителят Тихон Задонски. Когато кротко и тихо се опитал да уговори гордия млад помешчик да поправи живота си и в отговор получил удар по бузата, как е постъпил той?
Той паднал в краката на този дързък човек молейки да му прости, че го е въвел в гняв и раздразнение. И какъв е бил резултатът?
Резултатът бил поразителен: дръзкият млад човек бил така поразен и потресен, че сам паднал в нозете на светителя и след това напълно изменил своя лош начин на живот и станал образцов християнин.
Когато срещнем разбойници, които започват да ни бият и грабят, мнозина ли постъпват така, както е повелил Господ Иисус Христос?
Един умиращ старец веднъж разкрил тайната на своя живот – тайна на голям грях. Той разказал, че веднъж на улицата го нападнали двама бандити, които искали да му вземат дрехите. Обладавайки голяма физическа сила той хванал за гърлото единия от тях и го удушил, а другият от страх избягал.
Заради палтото и костюма той погубил душата си, защото чуваме от апостола, че за убийците няма място в Царството Божие. Не е ли било по-добре да постъпи така: спокойно, без всякакво раздразнение да даде това, което злодеите искали. Нима не би купил за себе си друго палто, друг костюм, а с какво може да се откупи този тежък грях, какво би дал за душата си?
Виждате ли, че това съвсем не е фантастично изискване, че това може да се изпълни, ако сърцето е такова, че би било способно да го изпълни.
Но ето, че мнозина се спират в смущение пред това Христово изискване: „Но вам, които слушате, казвам: обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят” (Лука 6:27-28).
Да обичаш враговете си – лесно ли е това? О, не, това е трудно, това най-високо Христово изискване. А ако Той изисква, значи знае, че то може да се изпълни, защото не иска Той нищо невъзможно. Това е трудно, зная, че е трудно, но ще се опитам се да дам отговор и на този труден въпрос.
Да вникнем в това, кои са нашите врагове. Врагове имаме всякакви: това са всички, които ни причиняват пакости, всички, които ни ненавиждат и ни обиждат. Много пакости ни правят съседи: много оскърбителни думи чувате от тях, много ругателства, много проклятия.
Но нали сте чували в апостолското послание, че и сам апостол Павел е имал пакостник по плът, който постоянно му правел пакости. Що за пакостник по плът бил този? Този зъл човек бил медникарят Александър, който навсякъде преследвал апостол Павел, навсякъде му причинявал пакости, обиди, досади. Тежко било това за светия апостол и той три пъти молил Бога да го избави от този жесток човек. И какъв отговор получил той? „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9).
Господ е казал: не трябва, нека (онзи) да продължава да причинява пакости, защото Неговата (на Бога) божествена сила се извършва в немощ: когато ни оскърбяват, когато ни преследват, когато страдаме, тогава сме силни с Божията сила, с благодатната Божия помощ.
Ако и за нас дойде време да търпим зли люде, от пакостници по плът всякакви пакости, издевателства, оскърбления, как трябва да постъпваме? Така, както е учел още древният мъдрец Соломон. Неговите слова повторил св. Павел в посланието към Римляните, слова велики, слова пълни със сила и правда: „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода; защото, (правейки това) ти струпваш жар върху главата му, и Господ ще ти въздаде” (Притчи 25:21-22).
Ще прогорят, ще прогорят тези горящи въглени дори неговото черно сърце, то ще бъде потресено от това, че на неговата пакост вие отговаряте с кротост.
Кои още са нашите врагове? Това са тези зли люде, които завиждат на нашите жизнени успехи, успехи в научната работа, успехи в нашето житейско благополучие. Това са клеветниците, лъжливите доносници – това са истинските наши врагове.
Но ето за какво помислете: такива врагове за всекиго ли са страшни? О, не, не за всекиго.
Имало е много хора, които не са си поставяли за цел да устроят земното си благополучие. Имало е хора, които са се отказвали от всичко, предпочитайки нищетата и, живеейки в неизвестност, не са възбуждали завист у другите. Такива са били всички преподобни, всички отшелници, пустинници: те не са имали никакви врагове, защото отхвърляйки всички земни блага, те са обезоръжили завистниците.
Има още врагове, ужасни врагове, които ни убиват и грабят. Как може да се отнасяме с любов към тях? Как е възможно да обичаме грабителите и убийците?
А е имало светии, за които това е било възможно, които са отвръщали на злодеите с любов. Такъв е бил нашият богоносен отец Серафим Саровски. Нападнали го няколко разбойника, когато живеел в отдалечената пустинка, пребили го до полусмърт, пречупили ребрата му, счупили му черепа. Той дълго се мъчил и боледувал и страдал тежко, докато на страданията му не сложила край Пресветата Богородица.
Разбойниците били хванати – те се оказали селяни от близкото село. Предстояло им да се изправят пред съда. Предстояла им каторга. Какво обаче направил преподобният Серафим? С всичката си сила, с целия пламък на своето сърце той изисквал да не наказват тези злодеи, даже заплашвал, че ще напусне манастира. По молба на светия Серафим ги оставили на мира, но Господ ги наказал, защото пожар изгорил селските им къщи.
Имало е и други, които сами са помагали на грабителите на своето имущество да свържат всичко във вързоп, сами натоварвали вързопите на гърбовете им.
Ето пример за това, как може да се изпълни Христовата заповед дори по отношение на разбойниците, към злодеите, а не само към тези малки пакостници на плътта, които ви тровят живота.
И тъй, Господ не предявява такива изисквания, които да превишават човешките сили. Той предявил високи изисквания към тези, които направил Свой свят народ, които е избрал. От тях Той изисква пълно съвършенство, такова съвършенство, което е свойствено на Самия Бог, защото чувате, че за тези, които изпълняват Неговите трудни изисквания, Той казва, че те ще се нарекат синове на Всевишния, казва им: „Бъдете милосърдни, както вашият Отец е милосърден”.
А св. ап. и ев. Матей предава това с други думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец”.
Чувате ли, Господ изисква от нас, християните да сме съвършени, както Той Самият е съвършен. Изисква такова безмерно велико милосърдие, подобно на което би било милосърдието на Отца Небеснаго, Който оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Матей 5:45).
Изисква велика безмерна любов, подобна на любовта на Господа Иисуса Христа, въплътилият се и отдалият Себе си „заради нашето спасение” за греховете на целия свят, за да можем ние, християните, да открием пътя към богочовечеството.
Богочовечеството е цел в живота на всекиго. Целта на живота е съвършенството в любовта, в праведността, а за това трябва непрестанно да се работи над очистването на сърцето.
Когато дълго, дълго се загрижи човек за това, когато очисти сърцето си от всичко греховно, от всичко нечисто, тогава сърцето ще стане обител на Духа Святаго, ще стане храм Божий. Тогава той ще достигне любовта, тази любов, която дава възможност да се изпълнят всички тези толкова високи и съвършени Христови изисквания.
Поставете си задача за очистване на вашето сърце и за обогатяване с любов, поставете за задача във вашия живот да станете обител на Светия Дух.
И ще ви помага в това Христос със Своята Божествена благодат.
Амин.
23 октомври 1949 г.