„Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лук. 6:36)

Тъй, чрез днешното литургийно свето евангелие (Лук- 6:31 – 36), ни наставлява, братя и сестри, Господ Иисус Христос!
Нека побеседваме върху тези Негови думи!
 „Бъдете милосърдни!“ – това ще рече: имайте сърца, изпълнени с милост!... Към кого?  - Към другите, към човеците!
Велико нещо е милостта! – Тя гали нежно като зефир, топли и животвори като Слънце, лекува като балсам!
Помислете си за минутка света, помислете си живота без милостта! Без милосърдието!... Помислете си ги само със жестокостта, само със жестокосърдието! – Колко страшни стават те тогава: подобни на ад!... Жестокостта, жестокосърдието – това е нещо сатанинско, дяволско!...
Неизброими са човешките нужди, много са човешките немощи, неизчислими са човешките страдания. И ако нямаше милостта, ако липсваше милосърдието, не друго, а мъчилище би била Земята! ... Затова и Господ ни заповядва: „Бъдете милосърдни!“ – Възгрявайте в сърцата си милостта и я проявявайте в живота!...
 „Бъдете милосърдни!“ – казва Спасителят и продължава: „Както и Вашият Отец е милосърден!“... Значи: нашето сърце трябва да бъде подобно на Божието милосърдие. – Ние сме създадени по образ Божи и сме призовани да се уподобяваме на Бога (Бит.1:26-27;5:1; Мат. 5:48). – Следователно и милосърдието ни трябва да бъде подобно на Божието. А какво е Божието милосърдие? – Сам Спасителят ни го изобразява в следните думи: „Бог е благ и към неблагодарните, и към злите“ (Лук. 6:35). На друго място казва: „Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45). – Следователно и ние трябва да бъдем милосърдни и към добри и към лоши, и към праведни и към неправедни. От нас се иска – според днешното литургийно свето евангелие, - нещо повече: да обичаме личните си врагове и да правим добро, без да очакваме нещо. (Лук. 6:35). Само тогава ще бъдем „синове на Всевишния“ (Лук. 6:35)!
Аз признавам, че да обичаме враговете си – това не е лесно! – Когато други ни
мразят  и ни пакостят, първото чувство ще бъде винаги това: и ние да им платим със същата монета: за омраза – омраза, за обида – обида. Обаче един ученик на Иисуса Христа трябва да се научи да побеждава това низко чувство и да стигне до любов и прошка.
През времето на Североамериканската гражданска война един офицер за свръзка трябвало, при силен слънчев пек, на кон да отиде до известен пункт. През време на пътуването, силно ожъднял. Езикът му просто се залепил до небцето. Почти изнемогващ от жажда, той стигнал до един извор и искал да слезе от коня, за да напълни своята манерка, но конят му, който бил много буен, направил такива скокове, че опитният ездач не можал да слезе от него. Затова той подал манерката на един от стоещите там войници и го помолил да я напълни с вода. Войникът го изругал грубо и му казал: „Напълни си я сам!“ Тези думи разсърдили офицера: „Да даде Господ, нещастнико, един ден аз да те срещна умиращ от жажда и плачещ за чаша вода, за да имам радостта и аз да ти откажа да ти дам вода!“ – рекъл офицерът.
Две години по-късно този офицер, леко ранен, дошел в една болница във Вашингтон. Скоро се възстановило здравето му дотам, че можел да прави малки услуги на другарите си по участ. „В един ужасно горещ ден, когато залите бяха препълнени с ранени – разказва той, - аз взех стомна с вода и чаша и давах на всеки ранен разхладително питие. Изведнъж се подигна от леглото си един войник и с глух глас ми викна: „Вода! За Бога, дайте ми вода!“ Тогава спрях като вкаменен, - това беше същият, който преди две години отказа да ми подаде вода. Той не ме позна веднага. В себе си помислих: Отмини го и остави го да чака; дай на всички, само нему не давай; това е денят на твоето отмъщение! Обаче един друг глас ми казваше: „Днес е благоприятно време, прости му, както и твоят Спасител ти е простил!“ – Едно непреодолимо движение ме потегли към кревата на ранения, поставих ръката си под неговата глава, приповдигнах я и поднесох чашата към пресъхналата му уста. О, как пиеше той! Никога няма да забравя погледа, с който ме изгледа!“ По-късно войникът разказал на офицера, когото той едва през време на пиенето познал, че в момента, когато преди две години отказал да му подаде вода, бил, по някаква друга причина, просто извън себе си от ярост, после обаче, като му утихнал гневът, се засрамил от своята постъпка и от две години го търсел, за да му иска прошка.
На онези, които не са съгласни със заповедта на Иисуса Христа за любов към нашите лични врагове и питат: „Как мога да обичам оногова, който ме мрази, който ми мисли зло? – Това е невъзможно! Туй е неестествено!“, - трябва да кажем още, че те разсъждават едностранчиво: винаги имат предвид само ония човеци, които са техни врагове, и всякога забравят, че самите те може да са някому врагове. А щом те може да са врагове на някого, а Иисус Христос проповядва: „Обичайте враговете си!“, - това значи, че Господнята заповед взема под закрила и тях, тоест: и тях трябва да обичат ония, на които те са врагове.
А кой човек не иска да бъде обичан, уважаван, зачитан, да му се прави добро? – Щом всеки иска да бъде обичан, тогава всеки е длъжен да обича другите! – Тук именно приляга с пълна сила златното правило на Евангелието: „Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тем!“ (Мат. 7:12).
Понякога четем във вестниците съобщение: че баща се отказва от своето чедо, понеже то с лошия си живот срами името на бащата, въпреки неговите грижи и любов... Не сме ли и ние подобни на такива бащи, когато сме жестокосърдни, когато обичаме само онези, които ни обичат, когато правим добро само на ония, от които се надяваме да получим даденото, с една дума: когато постъпваме не тъй, както Бог постъпва с нас? – Спасителят ни заповядва: „Обичайте враговете си, и правете добро, и...давайте, без да очаквате нещо“ (Лук. 6:35).
Във връзка с милосърдието трябва да припомня заповедта на Спасителя: „Кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците...Ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната“. (Мат.6:2-3). – Фарисеите обикновено прехвърляли парите от дясната си ръка в лявата, за да ги броят, та повече хора да видят, че дават милостиня и колко дават, и да ги хвалят. Наша „лява ръка“ са нашите най-близки хора и приятелите. Но образно казано: и сърцето ни има „две ръце“: дясна и лява. Нашето топло, милостиво сърце е „дясната ръка“, нашето студено, жестокосърдно сърце е „лявата ръка“. Когато нашата „дясна сърдечна ръка“, тоест: нашето топло сърце иска нещо да даде, тогава не бива да питаме “нашата лява сърдечна ръка“, тоест: нашия егоизъм, не бива да се колебаем! – „Дясната ръка“ в църква ни внушава да бъдем милосърдни, а на излизане от храма „лявата ръка“ свива сърцето ни. Благодеянията, дадени тайно и от сърце, са цветя, които и в бурята устояват, те са звезди, които никога не залязват!
Един свещеник съобщава из своите младежки спомени следното: „Като студент богослов предприех посред зима няколкочасово странствуване пеша от град Стразбург. Изморен от път и напрежение, при това гладен, приседнах край пътя в снега, и скоро ме нападна смъртоподобен сън. Изведнъж се почувствах грабнат от силни ръце, качен в кола и подкрепен с храна и питие и добре запазен, свален в най-близкото село. Един колар беше този, който ми спаси живота. Аз му благодарих сърдечно и на раздяла исках да му дам скромен паричен дар. Но той отклони моето предложение. Тогава аз му рекох: Кажете ми поне Вашето име! На това той ми отвърна: „Както ми и казахте, Вие сте богослов. Съобщете ми тогава: как се е казвал милосърдният самарянин, за когото се говори в евангелската притча?“ – На тоя въпрос му останах длъжник: не можах да му отговоря, - Схващате какво е искал да каже коларят: няма защо да знаете името ми! Не бива да се тръби и разказва! Даже лявата ръка не трябва да знае, какво прави дясната!...
Нека и ние, братя и сестри, бъдем милосърдни към нуждаещите се, както и нашият Отец е милосърден, за да сме достойни Негови чеда! Да благотворим на радо сърце, да правим добро – тайно и с такт и зачитане достойнството на ония, които подпомагаме.
Нека помним, че каквото сме направили на „най-малките Христови братя“, на Христа сме го сторили (Мат. 25:40).
Да бъдем милосърдни, та и нас Бог да помилва (Мат. 5:7)! 
А м и н!


От Сборник проповеди на † Доростолски и Червенски Митрополит Софроний

Апел за дарения

 
Обични в Господа братя и сестри,
 
Във връзка с належащ спешен ремонт на покрива на Софийския митрополитски катедрален храм „Св. Вмчца Неделя“ храмовото духовенство и църковното настоятелство се обръщат към всички с просба за подпомагане на ремонта с парични дарения според възможностите Ви - дарения при храмовото духовенство или на обявената дарителска сметка: BG77 UNCR 7000 1514 0239 60.
 
Нека Божието благословение и благодат да бъде над всички Вас!
 
Ставрофорен иконом Николай Георгиев,
Председател на църковното настоятелство на Софийски митрополитски катедрален храм „Света Вмчца Неделя“
 
София 29.11.2021