„Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен,
 а който се смирява, ще бъде въздигнат.“ Лук. 18,14
В научната философия е отбелязан и разяснен много интересен закон в света -законът на противоречието, законът на съществуванието на противоречиви неща. Съществуват две крайности, които взаимно се отричат. Намират се на една и съща плоскост, но са напълно противоположни. Когато едната се яви, другата изчезва. Те са нетърпими една до друга. Първата отрича втората, втората се противопоставя напълно на първата. Ето един пример: животът и смъртта. Това са две крайности на една и съща плоскост: жизнения процес. Животът отрича смъртта. Смъртта е противоположно начало на живота. Когато смъртта се яви, животът изчезва. Когато животът се появи, смъртта вече няма място.

Ние виждаме тоя закон да се прилага с еднаква сила както в материалния, така и в духовния свят. Той е еднакво очебиен и в единия и в другия. В духовния свят той е особено релефен. Вижте как човешкият дух се движи между две крайности, между две противоположности: истината и лъжата, доброто и злото, добродетелта и порока. Две неща, които взаимно се отричат. Те не могат заедно да съществуват. Във всеки даден момент на живота си, човек служи или на истината, или на лъжата. Човек е или добър или лош, или добродетелен, или порочен. Господ Иисус Христос особено ясно е изказал тоя закон в духовния мир със Своите знаменити думи: „Не можете да служите на двама господари, на Бога и на мамона. Не можете да служите едновременно на истината и лъжата, на доброто и злото, на добродетелта и порока. Или сте за истината против лъжата, за доброто против злото, или за лъжата и злото против истината и доброто.“
Тоя закон Богочовекът е представил и образно, много красноречиво и божествено-правдиво в евангелската притча за митаря и фарисея, която бе прочетена днес на светата литургия.
„Двама човека, разказва Христос, влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият митар.“ Единият значи от класата на фарисеите, тия, които мислели себе си и били считани от другите за особено знатни, високопоставени, избрани, най-добри законоведци, най-добри тълкуватели на Словото Божие, най-добрите изобщо в средата на израилския свят. Другият – митар, един служител на официалната държавна власт, един от тия, които събирали данъците, служител на презираната от всички римска тиранична власт. Един от тия, които често пъти изнасилвали народа, събирали данъци повече, отколкото трябвало, за лично забогатяване. Един от тия, които с право били презирани от народа като крайни користолюбци, притеснители-тирани, изобщо големи грешници. Един фарисей, който считал себе си за праведник, който бил считан за такъв и от другите хора. И един митар, който себе си намерил за действителен грешник, който бил сочен за такъв и от другите.
„Фарисеят, разказва по-нататък Христос, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам.“ Пита се: за какво в същност дошъл фарисеят в храма? Да се помоли ли? Но той в същност не се моли. Той дошъл да се похвали пред Бога и да го видят хората. Той намира себе си не такъв, каквито са другите човеци. Той не е грабител. Той не е неправедник. Не е прелюбодеец. Най-важното – не е като тоя митар. В какво в същност се състоял неговият плюс, неговата добродетелност? – В това, че постел два пъти в седмицата и давал десятък от всичко, що придобивал, т.е. давал данък на властимащите точно, както законът предвиждал. В това се състояла цялата му праведност. О, ако той бе извършил и други добри неща, сигурно би изредил дословно всички, без нещо да пропусне. Но ето, че не може нищо друго да си спомни. И тук спира. Всичко се изчерпало. Изчерпала се цялата му праведност. Не бил изобщо лош човек. Пък и закона изпълнявал. Има хора, които мислят, че като изпълнят формалностите на закона, в същност всичко са изпълнили, дигат високо своите чела и с презрение гледат към всички други, готови благодарствени химни да отправят към вечността. Той, фарисеят не е грабител. За такъв не смята себе си. В същност принадлежи към класата на богатите хора на Израиля, които се обличали разкошно и живеели разкошно. Един богат човек влязъл в храма и се хвали, че не е грабител. Да бъдеш богат, когато има множество бедни хора около тебеи да смяташ себе си неграбител, значи да изказваш една от неприятните неистини. Значи да си двоен престъпник: да си грабител и заедно с това да лъжеш, че не си грабител. Няма богатство добродетелно в пълния смисъл на думата при наличността на бедността. Щом има богати и бедни, - това е вече беззаконие от гледище на вечността. Щом има сити и гладни – това е вече беззаконие от гледище на човечността. Щом има разкошно облечени и дрипави, отритнати и изоставени, - това е вече беззаконие от гледище на здравата общественост. Не можете да служите на Бога и на мамона, на Бога и на жаждата за забогатяване върху гърба на другите, казва Христос. Фарисеят се явил пред Бога като изключителен служител на земята, на формалните, обикновените, временните човешки разпоредби, - един свързан изключително със земята човек, - и лъже Бога, че бил праведник. Дали той в същност лъже Бога съзнателно, или не знае, че Го лъже, е един въпрос. Тъй или иначе, той Го лъже. Престъпно е да Го лъже съзнателно. Но престъпно е да Го лъже и несъзнателно.
Една от големите, капиталните, съдбоносните грешки, които човек прави в живота си, е тази, че обича да сравнява себе си винаги с по-ниско стоящите. Човек обича да казва за себе си: аз съм образован. Защо? Защото има по-необразовани. Аз съм добър. Защо? Защото има по-лоши от мен. Ние мерим себе си с много малък аршин.
Фарисеят попаднал тъкмо в тая грешка: премерил себе си с малък аршин. Сравнил себе си с тия, които са явни грабители, с крадците, с откритите насилници, с явните неправедници, с явните прелюбодейци, с митарите, които открито тормозели народа. И затова се намерил за много праведен, заслужаващ вечно спасение. И нищо друго сега не му оставало, освен да благодари на Бога.
Той пропуснал да сравни себе си с действителните праведници, с хората с възвишени души, които отдали цялостно себе си, дарованията си, живота си, всичко в служба на човечеството. Нито постът формален, нито десятъкът законен са тежести сами по себе си, ако няма една по-голяма тяжест – реалната служба на човечеството чрез самопожертвователност, чрез бдене над живота на другите, чрез благовестие, живо и дейно творческо и делово на новия ред в живота, ред на братство и любов, на щастие и мир за всички, - ред, който Господ нарича в Своето Евангелие царство Божие.
„А митарят, продължава да разказва по-нататък, като стоеше надалече, не смееше дори да подигне очи към небето: но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене, грешника.“        
Чувствате ли? Митарят премерил себе си с друг аршин. С един голям аршин. Той не сравнил себе си с по-грешните от него митари, с по-големите от него грабители. Той не казал: Благодаря Ти, че не съм толкова голям грешник, грабител, като другите митари. По-добър съм от другите. Затова Ти въздавам хвала! Не! Митарят видял себе си в светлината на наистина добрите хора. И се ужасил от своята грозота. Колкото по-светло и по-финно е огледалото, в което човек се оглежда, толкова той по-ярко вижда това, което преди това не подозирал. Колкото в по-голяма светлина на доброто, на божественото добро, той се потапя, толкова вижда повече неща в себе си и по себе си, за които преди това и на ум не му идвало.
Ако искате да издирите съществената разлика между фарисея и митаря, ще я намерите тъкмо тук: фарисеят не се потопил в божествената светлина на доброто. Той не видял себе си в подробности, т.е. такъв, какъвто е. Затова се излъгал: видял само една страна от живота си: изпълнението на формалните задължения. И тая страна видял много бледо, дори тъмно. Митарят, напротив, цялостно потопил себе си в божествената светлина. И затуй цялостно светнал. Застанал в един краен ъгъл на храма, може би в най-тъмния кът, никой да не го види, никаква светлинка външна да не го озари. А светнал. Целият просветнал. Божията светлина е навсякъде: и в олтаря, и пред олтаря, и в най-тъмния ъгъл на храма, и всякъде по света. Най-голямото изкуство в живота е тъкмо това: да умее човек да се потапя в тая светлина, за да види себе си вярно, истинно, а не фалшиво.
Митарят дори не смеел да повдигне очите си към небето. Толкова грозен видял той себе си. Толкова отвратителен. Виждали ли сте се понякога в огледалото замърсени? Колко лошо чувство човек изпитва, когато види себе си замърсен! Митарят видял себе си в огледалото на Божията истина страшно много замърсен. Толкова много изцапан, че не намирал сили в себе си да стои повече в храма. Той се биел в гърдите. Това е видимият знак на най-дълбоко разкаяние. По-верен знак от тоя едва ли човек би могъл да покаже. Митарят видял себе си жив труп, готов само за ада. А искал да живее. Да живее наново. Породило се изведнъж у него желание да служи на истината, на доброто. Възкръснало у него божественото добро.Злото се изместило от доброто. И понеже в светлината на доброто той видял грозния лик на злото, изтръпнал силно. Какво можел да каже в молитвата си? Да благодари? Но за какво? Нямало нищо в него, за което можел да въздава хвала. Всичко било много низко, много зацапано. Цялата му душа била в тиня, в кал. Какво можел да каже в молитвата си? Само това: „Боже, бъди милостив към мене, грешника.“
„Казвам ви, завършва Спасителят притчата си, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня.“ И заключението: „Понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат.“
Законът на противоречието и тук е много очевиден. От една страна – превъзнасяне, една на нищо необоснована гордост, едно лицемерие, което през всички векове остава като образ на лицемерието – фарисейското самонадценяване, фарисейското самохвалство, фарисейското самодоволство. От друга страна – смирение, признаване на греховете, отричане на греховете, здрава самокритика, разкаяние, небивала скръб за греха, недоволство от себе си, стигащо кулминационната си точка.
Фарисеят поискал високо да се издигне. Поискал да посочи себе си много високо в живота. А в същност се унизил. Унизил се пред Бога. Унизил се пред хората. Унизил се пред своето човешко достойнство, без и сам да е разбрал това. Унизил се пред историята на човечеството. Той остана на всички времена образ на човек, който не вниква в себе си, за да разбере правилно себе си, за да поеме правилен курс в живота си, който остава в тъмнина, на точката на замръзването, без ни най-малко признаци за прогрес, за желание да напредва в живота.
Митарят, напротив, поискал да види себе си такъв, какъвто е. Поставил се пред светостта на Бога, поставил се пред лика на прогресивния живот и изтръпнал: Какво има в живота, а що съм аз? Една жалка отрепка. А аз бих могъл да бъда нещо. В смирение безкрайно той моли за прошка... Той се отрича от себе си, от миналото си. Иска вече да стъпва на здрава почва. Иска да остане само в светлината и само в светлина да служи на човечеството. Затова и той остана през вековете като образ на човек, който умее да контролира себе си, който умее да обуздава себе си, който умее да променя пътя си, когато последният го води към пъкъла, към злото, към страданието, към греха. Един човек, който умее да поема пътя на прогреса, на доброто, на истината, на службата, на човечеството, щом ясно разбере, че наистина това е неговото призвание.
И тъй, ние хората, както виждате ясно от притчата, се движим в живота по закона на противоречието. Ние се движим между светлото и тъмното, доброто и злото, между фалшивата гордост, надменност и творческото смирение, самокритиката, самоконтрола. Не можем едновременно да бъдем и горделиви и смирени. Или сме фарисеи, или сме митари. Или сме духовни слепци, или добре виждаме. Средно положение няма. Или очите ни са затворени, или отворени. Бъдещето е на хората, които имат отворени очи, които виждат правилно истината, доброто и които умеят да се отвращават от лъжата, от злото, които умеят да се борят срещу лъжата и да насаждат истината, да се борят и живеят за истината, за доброто.
Задачата, с която всеки един от нас ще си излезе от храма днес, е: да провери затворени ли са духовните му очи или не, вижда ли доброто или не, служител ли е той на доброто в неговата действителна същина, или не. Целият предстоящ пост е време, в което всеки християнин трябва на всяка цена да изпълни тая задача. Да види добре: фарисей ли е той в живота или митар. Никой да не забравя от нас, че няма праведници на тая земя в абсолютен смисъл на думата. Всеки повече или по-малко греши. Дните, определени от светата църква за покаяние, са дни, в които всеки трябва да види правилно себе си, да се прецени правилно не с мярката на фарисея, а с тая на митаря, за да се издигне високо като него.
Да бъде слава, вечна слава на нашия Спасител, Който с притчата Си за фарисея и митаря, ни дава такава богата поука: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.“        Амин.

Д-р Т. п.Тодоров

Апел за дарения

Братя и сестри в Христа!

Поради изчерпване на средствата за ремонт на покрива на храма и реставрация на увредените поради това стенописи, храмовото духовенство и настоятелството на катедрален храм „Св. вмчца Неделя”, ви моли, да участвате според възможностите си в събирането на средства за благоукрасата на Божия дом!

Бог стократно преумножава благодеянията принесени в православния храм!
Божието благословение да е над всички ви, които имате и които нямате възможност да ни подкрепите! Амин!

Приемаме с благодарност дарения в касите на храма, в тетрадката за дарения при свещите в храма, при предстоятеля на храма ставрофорен иконом Мина Минчев и на обявената дарителска сметка:
- BG77 UNCR 7000 1514 0239 60