Печат

Господ много е говорил за Царството Небесно,  за това, че то се приближава, за това, че то трябва да се търси. Всичко това Той разказвал с притчи, където чрез наподобяване на земното искал да даде някакво понятие за Царството Небесно, за това, кой може и кой не може да влезне в него. С разказите за Небесното Царство Той утешавал и предупреждавал хората.
Но ето че дошло време, когато Господ казал на учениците си:”Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в Царството Си”. „И след шест дни Иисус взе със Себе Си Петър, Иаков и Иоан, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, и дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Моисей и Илия, разговарящи с Него".
Това е то Царството Небесно. В средата Господ сияещ като слънце от Божествената слава, а в същото време – със своите скъпи човешки черти, а до Него двама велики мъже. Те отдавна не са на земята, но ето ги, тук са, и разговарят с Господа за сегашни и минали неща, "говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим" (Лк.9:31).
И тримата ученици Христови от възторг само могли да продумат: "Господи! Добре е да бъдем тука!" Те не могли да участват нито в славата им, нито в разговора, и все пак искат това да не свършва, никога да не напускат тази чудна планина, а Петър предложил: "ако искаш да направим тук три сенника; за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия, не знаейки според думите на Евангелиста за какво говори”.
И изведнъж посред това блаженство „светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: "Този е Моят възлюбен Син, в когото е Моето благоволение; Него слушайте. И като чуха това учениците, паднаха ничком и твърде много се уплашиха".
Учениците още не са стигнали до края на пътя на верност към Отца и послушание към Сина, верност и послушание даже до смърт, защото те все още са зрители и на тях още не се е открил "свободния вход към вечното Царство на нашия Господ и Спасител Иисус Христос". Светлината на Царството, обаче, вече им е показана, та да го запомнят цял живот, а най-вече – когато видят разпъвания Господ.
Само споменът за тази светлина, може би не даде на апостол Петър да изпадне в пълно отчаяние след трикратното отричане. Повече от всеки друг той разбирал, колко важно е сред изкушенията да пази в сърцето си тази Таворска планина, и тази таворска светлина, затова и пише на вярващите:”Аз никога няма да престана да ви напомням за това” и винаги подчертавал, че проповядва „не хитро измислени басни, но като станахме очевидци на Неговото величие”.
И ние трябва да помним, колко хубаво беше на Петър, Иаков и Иоан на тази планина, и постоянно да се обръщаме към това свидетелство, "като към светильник, сияещ в темното, докато не се развидели денят „Господен” и не изгрее утренната звезда в нашите сърца”. Да си спомним, че Господ веднъж каза, че”Царството Божие няма да дойде забелязано...защото Царството Божие е вътре във вас" (Лк.17,20-21). В изкушенията и подвизите настъпва и зрелостта на душата, и светлината на Божието Преображение се прелива в нея, за да се превърне като че ли в нейна собствена светлина.
И когато настъпи Господния ден, такава душа няма да се ужаси от гласа на Небесния Отец, а този глас ще направи радостта и съвършенна и вместо детинските приказки от рода „добре ни е тук” и „да направим тук три сенника”, и тя ще се влее в сонма на небожителите, които от презпълващото ги блаженство „нито денем, нито нощем без да престават пеят: свят, свят свят е Господ Бог Вседържител, Който е бил, е и ще дойде" (Откр.4,8).
Амин!
Превод от руски.