„Мнозина са звани, а малцина –
                             избрани“     (Лук. 14:24)

Така завършил, братя и сестри, Господ Иисус Христос дълбокопоучителната Притча за поканените на голямата вечеря (Лук. 14:16-24), която чухте от днешното литургийно свето евангелие. Съдържанието й е просто и е взето из обикновения живот.
Един човек приготвил вечеря и поканил много гости. Когато настъпил часът за вечеря, той изпратил своя слуга да каже на поканените: „Дойдете, понеже всичко е вече готово!“ А те всички като сговорени започнали да се извиняват. Един рекъл: „Купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме!“ Друг казал: „Купих си пет чифта волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме!“ Трети заявил: „Ожених се и затова не мога да дойда!“... Слугата се върнал и обадил на господаря си за отказа на поканените гости. Тогава господарят се разсърдил и рекъл на слугата си: „Излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите!“... Слугата извършил както му било заповядано и казал на господаря: „Още място има!“ Господарят му рекъл: „Изляз по друмища и плетища и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми!“ И добавил: „Никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани“.
В тази Притча, както и във всички други, под образа на прости житейски отношения са скрити тайни на Царството Божие, преподават се висши уроци по духовен живот. – Стопанинът на къщата, както вие навярно се досещате, означава Бога, върховния Владика на Вселената; вечерята, която Той е приготвил, е онова, което Той е направил и прави чрез Своето домостроителство за спасението на човека. Поканените са човеците, между които сме и ние християните.
Първата покана получаваме при светото кръщение, когато се възраждаме за нов, благодатен живот даваме чрез нашия кръстник обещание за верност на Христа и придобиваме висша чест и правото на Божии чеда. Тази покана Господ повтаря и посли непрекъснато през целия ни живот. Ние я чуваме в Евангелието и въобще в словото Божие; тя непрекъснато звучи в църковното богослужение; а благодатните Таинства, които ни преподава светата Църква, служат като гаранция за обещаното небесно блаженство.
Но и това не е всичко! Господ не се ограничава само с едни преки и явни пътища за привличането ни в Неговото Царство. Колко скрити и косвени начини употребява Божият Промисъл, за да ни обърне в пътя на спасението, ако ние сами сме немарливи и не се грижим за нашата вечна участ!... При всички обстоятелства на нашия живот: и радостни и скръбни, ние леко можем да забележим грижливата ръка на Бога, която ни насочва към висшата спасителна цел и ни отклонява от пристрастяване към световната суета; нужно е само да умеем да вникваме в скритите сили, които ни движат по бурните вълни на житейското море...Обикновено всички житейски прояви ние свеждаме или до прост случай или ги приписваме на известно стечение на обстоятелствата... Но в света, гдето цари законът на причинността, няма и не може да има сляп случай. В света като в обширно образцово стопанство всичко е пресметнато и предвидено според плана на Божествения Промисъл. Най-непредвидените и наглед забързани комбинации, в които протича понякога животът на човека и които изглеждат съвсем случайни, в действителност премъдро са подготвени от Провидението с оглед на това: да съдействуват за обръщането на човека... В житията на светиите ние виждаме много примери: как понякога, случайно на пръв поглед и незначително обстоятелство, неочаквано чуто слово или мигновена мисъл, залягали в сърцето и предизвиквали коренен прелом в душата на закоравял грешник. Някаква невидима мълния изведнъж осветлява всички тъмни кътища на неговото сърце, той с горчиви сълзи започва да оплаква своето изгубено минало, обрича се на тежки покайни подвизи и целия си живот посвещава в служба на Бога... По-късно тези велики подвижници на покаянието достигали най-високи степени на нравствена чистота и святост, - и сега ние им се покланяме като на Божии угодници, увенчани с небесна слава, ии просим за себе си тяхното молитвено застъпничество пред Бога... Нима този рязък прелом в душата на предишния грешник и тези, наглед, нищожни причини, които са го предизвикали, са игра на случая?... Да обясним туй със случая, ще рече: да се откажем от обяснение! Трябва да бъдем съвсем слепи и да сме изгубили способността да съобразяваме, за да не виждаме тук действителната грижа на Божия Промисъл!
Та нима с всекиго от нас не се случва да настъпват в живота му моменти, когато душата особено усеща Божията близост, когато сърцето се размеква, и някакъв вътрешен глас настойчиво му повтаря: че има по-добри и висши радости, които не можем да намерим в нашата греховна суета и които са достъпни само на чистото сърце?!...Тежка болест, загуба на мило любимо същество, неочаквано материално разорение, обществено бедствие и въобще такива други нещастия в живота, - всичко туй все повече допринася за едно вътрешно озарение и нерядко произвежда коренен прелом в душата и в живота на човека. Нашият вярващ народ твърде сполучливо назовава тези неща „Божие посещение“...Разбира се, Бог не е виновник на злото, но Той го допуща за хората, за да ги изведе от опасното нехайство и равнодушие, което не позволява на душата да се обърне към Бога. По такъв начин това, което ни се струва голямо бедствие и зло, всъщност се оказва Божие благодеяние, което ние започваме да разбираме по-късно. Онзи, който умее в постигащите го несгоди да съзира благия пръст Божи, водещ го към вечната радост, за него и скръбта е половин скръб; тя губи тогава своята отровна горчивина и се размесва с благодарни чувства към Бога - Промислителя... Но същата скръб е двойно по-тежка за оня, който вижда в нея просто нещастна случайност... За него няма тази вътрешна отрада и утеха, която вярващото сърце и в самата скръб успява да намира. И той я носи на своите плещи като чуждо бреме, само за наказание на себе си и без никаква полза...
Божията благодат навсякъде търси и очаква човека и по всевъзможни начини му напомня за небесното Отечество, дето са приготвени за него с нищо несравними блага. Тя посреща всяко добро движение на неговата душа, издирва в нейните тайници сродната ѝ искра и се ползва от всеки удобен момент, за да разпали в нея живителен пламък... „Бог – казва свети апостол Павел, - иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (I Тим. 2:4); и не само иска, но и Сам ни помага във всичко, което води към спасение. Той никого не лишава от Своето грижовно вразумление. Неговият глас, Неговият спасителен призив немлъкващо се раздава и вън около нас, и вътре в нас, в дълбините на нашата съвест. Само слушай и го приемай в сърцето като Божествено указание, което не допуска да се отклониш от верния път!...
Но Господ, като ни кани на „голямата вечеря“, не ни влачи там насила, против нашата воля. Той не нарушава нашата свобода, която Сам ни е дарил при творението и ни предоставя избор да приемем Неговия призив или да го отхвърлим, да се спасим, или да погинем...Свободата на волята, присъща на човека, съставя неговото висше достойнство; но в нея се крие и най-голямата опасност... Ангелите също са създадени свободни, а цели легиони от тях са погинали и били изгонени от Небето за тяхното своеволно бунтуване против Божията власт!... Нашите прародители Адам и Ева също не съумели да се възползват от дадената им свобода, престъпили Божията воля и се лишили от рая заради непослушанието... Същата опасност застрашава и нас и ни дебне на всяка крачка в живота. Нам ни е съобщена Божията воля из устата на Самия Син Божи; тя е изложена в Евангелието, а е и написана върху скрижалите на нашето собствено сърце. Следователно няма никакво оправдание за тоя, който я нарушава!... Но в същото време ние ясно съзнаваме своята свобода, своето право да разполагаме по собствена преценка. Бог ни заповядва, но не ни принуждава, не ни насилва. Разбира се, Той би могъл със сила да ни заставя да вършим това, което Му е угодно, би могъл да господарува над нашата воля и да я подчини на Своята всемогъща десница. Но такава изнудена и недоброволна добродетел не Му е угодна; тя не би имала никаква цена пред съда на Неговата правда. На Бога са нужни за Царството Му не роби, които по принуда, от страх изпълняват Неговата воля, - но свободни граждани, които биха били достойни да се нарекат Негови чеда, и които биха Му били предани с чиста безкористна любов, напълно доброволно...Там, дето няма свобода, там няма и добродетел. Нашата свобода – това е пробен камък, с който Бог изпитва нашата воля и нашата любов. От тази проверка зависи нашата бъдеща участ, нашата задгробна съдба.
Става болно човеку на сърцето, когато види как някои безразлично се отнасят към тая проверка и как безразсъдно злоупотребяват със своята свобода – тоя драгоценен дар от Бога. Както разглезени деца, които, вместо да си готвят зададените им уроци, безгрижно и граят и лудуват и се присмиват на увещанията на учителите и родителите, така и те неразумно губят скъпото време, дадено за проверка, и се глумят на отеческите вразумления на Божествения Промисъл!...
С нас се повтаря съвършено същото, което чухме от днес прочетената евангелска Притча. Там стопанинът на къщата поканил гости на вечеря, но те под разни предлози се отказали от поканата... Така Господ, Владиката на света, и нас удостоява с извънредна чест, зове ни при Себе Си на приготвената за нас Вечеря и търпеливо чака нашето съгласие... А ние най-често отговаряме на Неговия кротък и милостив зов с дързък и оскърбителен отказ. – Онези били задържани от житейски дела и домашни грижи, които, при желание, разбира се, са могли и да отложат... Така и нас най-много ни отклонява от „голямата вечеря“ прекомерната привързаност към света и увлечението по призрачни блага. Ние сами, по своя воля, се заплитаме в шумния водовъртеж на живота и поради този шум не можем да различим Божия глас, който непрестанно ни предпазва от опасностите и ни напомня за нашето небесно призвание; увлечени от вихъра на житейската суета, ние съвършено забравяме за нашето небесно гражданство. Както Исав продал своето първородство за паница леща, тъй и ние охотно отстъпваме от своите висши човешки права и небесни обещания заради тленните блага на тукашния свят...
Ние обикновено избягваме да се занимаваме с тревожната мисъл: Какво ще бъде, когато настане свършекът на света и страшното време на отчета?... А това непременно ще настъпи!...Тогава ще се открие и „Небесната Вечеря“, която вече отдавна е приготвена за избраните... Но тя може да не бъде за нас!...Ние сами може да сме се отказали от нея и да сме предпочели утехата на света пред вечното блаженство с Бога. Тогава ще се изпълни и над нас страшното слово на оскърбената Божия Правда: „Никой от поканените няма да вкуси от вечерята Ми!“ – Закъснялото разкаяние – тази мъчителна участ на безгрижните души с неумолима жестокост ще ни терзае през цялата вечност... В безизходното отчаяние ще започнем тогава да чукаме на затворените врати на Царството Божие, и подобно на неразумните девици ще викаме: „Господине, Господине, отвори ни!“ Но за нас няма да има друг отговор, освен този: „Истина ви казвам, не ви познавам!“ (Мат. 25:11-12).
Такъв е, братя и сестри, смисълът на днес прочетената евангелска Притча! Тя има за нас извънредно важно значение, като внушително предупреждение, върху което всички ние трябва да се замислим дълбоко. Тук именно се разкрива най-великият въпрос за „вечния живот“ или за „вечната смърт“. Аз не искам да вярвам, че вие, като излезете от храма, ще забравите Притчата и този спасителен урок, който тя съдържа... А урокът сам по себе си е много прост и ясен: Да помним всякога нашето високо небесно призвание, за което сме предназначени! Да считаме за наш пръв и най-главен дълг спасението на душата и всичко нему да подчиним! Да не привързваме към друго нашето сърце!...
Повярвайте, че от това нашите дела няма да пострадат, а ние ще придобием двойна полза: ще запазим нашата душа и ще привлечем Божието благословение над нашия труд и благосъстояние!... В туй ни уверява Сам Господ: „Първом търсете – казва Той, - Царството на Бога и Божията правда, и всичко останало ще ви се придаде!“ (Мат. 6:33). – А м и н!   

От Сборник проповеди на
† Доростолски и Червенски Митрополит Софроний