Църквата почита на днешния ден паметта на светите Отци от Първия Вселенски събор, които утвърдиха в Никея първата част от пра­вославния Символ на вярата и съкруши­ха нечестивата ерес на Арий.

Ересите раз­ру­шават Църквата отвътре, поразяват стадото, защото спасението може да стане само чрез истинското вероизповедание. Но “нито огъ­нят, нито мечът, нито гоненията, нито ереси­те, казва на днешния ден св. Теофан Затвор­ник, не са били и не са в състояние да унищо­жат Църквата Христова, защото Право­слав­ната вяра е самото сърце на тази Църква, тя е същността на изповядваното от нея учение. Докато имаме тази вяра, казва светителят, ние все още сме християни, макар и лошо да жи­веем. Само трябва да молим Господа да съх­ра­ни тази вяра в сърцата ни! “

Свв. Отци от Първия Вселенски събор, по думите на св. Димитър Ростовски, са ни укре­пили във вярата, че Църквата Божия ще по­беди злото в света и “портите адови няма да и` надделеят”. Затова Църквата е определила Първия Вселенски Събор, състоял се в Никея, за образцов. Всички православни владетели, пастири и последвалите Събори са се позо­вавали на него като на особено значим за живота на Св. Църква, и то не само в догма­тическо отношение, но и по отношение на Цър­ковното благочиние. Св. имп. Константин нарича определенията му “мисъл на Самия Бог, защото Самият Св. Дух е присъствал в умо­вете на тези тъй велики мъже, и им е от­кривал Божията воля.”

Св. Атанасий Алек­сандрийски също нарича решенията на Съ­бора “слово Господне,” св. Василий Велики го назовава “критерий за разпознаване лъже­ученията на еретиците,” а св. Епифаний го определя като ”котва на Църквата”.

В песнопенията Си Църквата нарича свв. Отци от събора втори след Апостолите про­по­ведници на вярата, хранители на Апо­столските завети и предание, благотворители на душите ни. Затова тя е уредила да ги чест­ваме специално в Седма Неделя след Пасха Христова.

Да си припомним разказа за преподоб­ни Агатон, древен светец, чието смирение отците решили да изпитат, като го обвинявали в мно­го мними грехове. Той с кротост повта­рял: ”Н аистина, отци, грешен съм в това, по­мо­лете се за мене, за да ми прости Господ”. Те му при­писали такива грехове, които един монах дори не може да слуша, след което до­бавили: “Казват още, че си еретик”. Тогава преп. Агатон им рекъл, като се поклонил: “Про­ща­вай­те, отци, но не съм еретик, аз съм право­сла­вен.”. Те изумени го попитали: “За­що приз­на, че си извършил най-ужасните гре­хове, но си непоколебим в това, че си право­славен хри­стия­нин?” А той отвърнал, че няма човек, кой­то да не е склонен към какъвто и да е грях, но ереста разрушава из основи, тя не дава въз­мож­ност за съзиждане, защото е смърт вечна.

В истинското вероизповедание се съдър­жа тайната на нашето спасение, затова трябва да изпитваме съвестта и разума си как вяр­ваме: дали Символът на вярата е наше лично изповедание или това са само думи за нас.

Ето защо, ако забележим и най-малкото откло­нение в мислите си от изповеданието на Църк­вата, от това, което тя съхранява, да умърт­вим тази мисъл, както Архистратег Михаил порази деница и както св. Георги унищожи с копие дракона – древната змия!

Господ ни учи да бъдем смирени. Той за­това се възнесе по-високо от всичко, защото се смири до край, прие смъртта и слезе в ада. Св. ап. Павел казва: “Когато светът в своята премъдрост не позна Бога в Неговата Боже­ствена мъдрост, то Бог посредством безумието на проповедта благоволи да спаси света.”

Само с това непостижимо смирение човек може да постигне Божествената истина – Иисус Христос е съвършен Бог и съвър­шен Човек.

Ако не разберем величието на Христа и славата на Отца, която се открива чрез Него, няма да осъзнаем унижението Му в името на човека и това, което става с нас, няма да опоз­наем самите себе си.

В Своята първосвещеническа молитва от днешното евангелско четиво Господ моли Отца за всички вярващи в Него. Той се моли за тях да бъдат далеч от земните страсти, да запазят истинската си човечност, да прео­до­леят злото. Моли се злото и лъжата, които вла­деят света, да не проникнат в Църквата.

Христос извършва изкуплението в добро­волно послушание и с това прославя небес­ния Отец. ”Аз Те прославих на земята, свър­ших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега про­слави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със сла­вата, що имах у Тебе преди свят да бъде”.

Като вечен Син Божий, като безплътно Слово, Хрис­тос е обладавал Божествена слава; но като човек, Той временно се лишил от тази слава и приел образ на раб.

Когато се извър­шило изкуплението, тази слава трябвало да Му бъде върната от Отца и съобщена на чове­чеството, за да познае света, че Отец е приел благоприятно Неговата жертва. Така обле­чен със сила на небето и на земята, Той дарил победен край на Своето дело.

Иисус съобщава на учениците Си Боже­ствената истина, а те с вяра я приемат: “ защото словата, що си Ми дал, предадох им ги и те приеха и разбраха истината, че съм от Тебе излязъл и повярваха, че Ти си Ме пратил”. Така, като вярват на словата Му, ученици­те достигат до истинното познание на Неговия Божествен произход и се убеждават в боже­ственото Му посланичество.

Иисус Христос се моли изключително за Своите ученици, защото те трябва да про­дъл­жат започнатото дело и да бъдат Негови по­сла­ници пред човечеството, а за това им е необ­ходима особената помощ на небесния Отец.

Апостолите и всички вярващи при­над­лежат на Бог Отец, защото Той в предзнание­то Си ги е избрал за Себе си. Те принадле­жат и на Сина. Само чрез Богочовека Христос пад­налият човек отново отива при Отца.

Спасителят до този момент е защища­вал Своите ученици, но се разделя с тях сега и ги оставя сред опасности. Затова моли Господ за тях да не се смущават сърцата им, да останат съхранени във вярата, за да бъдат те едно, както са едно Бог Отец и Бог Син. Това един­ство във вярата и любовта е източник на ра­дост, която само Господ може да даде и която не може да бъде отнета от никакви страдания и преследвания в света.

Какви поучения можем да извлечем от днешното евангелско четиво? На първо място привлича вниманието ни истината, че целия земен живот на Спасителя от Витлеем до Гол­гота е бил посветен на прославата на Бог Отец. Спасителят е наш образец във всичко и затова трябва да го следваме, като прославяме името Божие. Трябва да живеем така, че да не до­пускаме в мислите, чувствата, думите, делата нищо, което да е против волята Божия. Да имаме мир и любов, за да видят другите доб­рите ни дела и те да прославят Бога, като взе­мат пример от нас.

В първите християнски времена мнозина езичници, като виждали кротостта на хри­стияните, твърдостта им в мъченията, възве­личавали християнския Бог и се обръщали в Христа.

Бог е наш върховен Владика, на Когото дъл­жим благоговение, любов и упование. Неговата воля и закон са свети, защото Той е свят. Дава ни само това, което е благоприят­но и спа­сително за нас. Живата благородна жертва пред Бога е подчинение на Негова­та воля и из­върш­ване на дела в съгласие със закона.

Особено важно е да отбележим, че през целия Си земен живот Иисус Христос е по­слушен на Своя Отец небесен до смърт. За да изпълни Неговата воля, Той слязъл от небето и оставил славата, която имал в Отца преди да съществува света. Извършил делото, което Отец Му дал, явил името Му пред човеците и накрая приел страданията и кръстната смърт. Бог е съвършен наш Творец и Промислител. Всички твари Му служат и най-висшите сили слушат гласа Му. Господните закони и пове­ления са премъдри и благодетелни за нас. “Всички пътища Господни са милост и исти­на за ония, които пазят завета Му и открове­нията Му” (Пс. XXIV, 10). Затова ако се под­чи­няваме и изпълняваме вярно заповедите Му, по думите на пророка “нашият мир би бил ка­то река и правдата ни като вълните морски и потомството ни като пръстта земна”.

По­слу­шанието ни пред Бога ни носи благо не само в този живот, но и в бъдещия век, както казва псалмопевеца: “А милостта на Господа е от­века и довека към ония, които Му се боят и правдата Му е върху синовете на синовете, кои­то пазят завета Му и помнят заповедите Му, за да ги изпълняват”.

Най-висшата под­буда за послушание пред Господа трябва да бъде обаче любовта, защото Спасителят и Неговите апостоли ни учат, че любовта е из­пъл­нение на заповедите Му.

Има два пътя на Богопознание: вярата и любовта. Св. ап. Павел в послание до евреите пише: “Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото про­излезе видимото” (Евр. 11:3). За позна­нието на Господа в любовта говори Самият наш Спасител: ”К ойто има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби, а който Ме лю­би, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам.” (Ин. 14:21). Първият начин на познание е съвършен и несъвършен, а вторият – изцяло съвършен. Без вяра е невъзможно да се угоди на Бога и да се спаси човек. Този начин не е напълно до­статъчен. И бесовете вярват и треперят. Вя­рата знае, че има Бог и цялата земя е изпъл­нена с Него. А любовта не само знае, че има Бог, както казва св. Димитър Ростовски, но разбира какъв е Той – всеблаг и милостив.

Бог Се открива само на тези, които изпъл­няват заповедите, които го обичат. След Въз­кресението Той се яви не на книжниците и фарисеите, а на тези, които го обичат.

Всяко богословие, което се строи извън Божията лю­бов, е опасно.

То става ерес, която може да стигне до богоубийство. Затова разпнаха Хрис­та, защото Го обвиняваха, че бидейки човек, Той се обявява за Бог. Това е и ари­ан­ската ерес, по думите на св. Атанасий, която е предтеча на антихриста.

Да водим благочестив живот в послуша­ние и изпълнение на заповедите и молейки се на Господа да стане възможно за нас да ка­жем като св. ап. Павел: “ Вече не аз живея, но Христос живее в мене”.

Амин!

Жития на Светии

А   Б   В   Г   Д   Е   З   И   К   М   Н   О  

Какво трябва да знаем за:

• Свето Кръщение
• Свето Венчание
• Водосвет