НЕДЕЛЯ 14 СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ
Св. Теофан Затворник
ДВИЖЕНИЕТО НА ВЯРАТА В ИЕРИХОНСКИЯ СЛЕПЕЦ
Днешното Евангелие описва чудното изцеление на слепия, който седи край пътя при иерихонските порти. За нас, които живеем на земята, преизпълнена с мъка и скърби от всякакъв род, е твърде утешително да чуваме как нашите братя получават облекчение от обсаждащите ги отвсякъде беди - и е не само утешително, но и поучително. Кой може да избегне всички беди? Кой е напълно свободен от скърби и лишения? И затова на кого не му е нужно да знае към Кого и как да се обръща в своята крайна нужда? А на това ни поучава днешното Евангелие.
А когато Той се приближаваше до Иерихон, един слепец седеше край пътя и просеше (Срв.: Лук. 18:35).
Това се случило вече към края на земния живот на Иисуса Христа, малко преди четвъртата Пасха, когато на Господа е било угодно да понесе кръстните страдания на човешкия род. Като възлизали за Иерусалим, Той говорел на учениците Си: ето, възлизаме за Иерусалим, и ще се извърши на Сина Човечески всичко, писано чрез пророците: понеже ще Го предадат на езичниците и ще се поругаят над Него, ще Го оскърбят и оплюят, ще Го бичуват и убият (Лук. 18:31-33). Никой не разбрал това предсказание, но сърцето неволно влечало всички към Небесния Благодетел, за да се насладят за последен път на Неговата беседа, за последен път да се обогатят с благодеянията Му. И около Господа в онзи момент се събрал повече народ от обикновено. Съпровождан от този народ, Иисус се приближаваше до Иерихон (Лук. 18:35). Тук, пред иерихонските порти, един слепец седеше край пътя и просеше (Лук. 18:35). Това било неговото обичайно място, и Иисус Христос вече неведнъж бил минавал покрай него. Но слепецът проглежда само този път - без съмнение, защото едва сега се възродила в душата му неговата всецяла, спасителна вяра в Господа. Вероятно той е разсъждавал в себе си: “Ето, върви по земята ни Целителят на всички недъзи; чувал съм как сакатите прохождат, глухите прочуват, жените проговарят и слепите като мен проглеждат, и досега нито един от тези страдащи, който е отишъл при Него с вяра, не си е тръгвал от Него без помощ. Това е същият този Велик Пророк, Цар, Месия, за Когото пише в нашите книги. Защо само аз се бавя и се лишавам от дневната светлина и от чудната красота на Божиите творения? Или само за мен няма изцеление, или само на мен ми е отредено да седя във вечна тъмнина и само аз да остана сляп до смъртта си. Не. Нека само да мине покрай мен Господ Иисус, и ще извикам към Него, ще викам силно и няма да млъкна, докато Той не дойде при мен и не даде светлина на очите ми, за да видя чудния Му лик. Той е моят Бог. Ще Му отдам целия себе си, ще припадна към нозете Му и ще Му кажа: “Прави с мен каквото искаш, само ми дай да прогледна”.
Зает с такива мисли, нещастният слепец съзрял в сърцето си живата вяра в Господа Иисуса. Може би след известно време щял отново да отпадне духом и да се предаде във властта на горчивия си жребий, но сърцето му било още топло, огънят на вярата и упованието още горял в душата му, когато той чул шума и тропота на голямото множество хора, които приближавали към него. Това бил народът, който вървял пред Иисуса Христа. Слепецът трепетно се възрадвал и побързал да попита първия, който минавал покрай него: “Какво означава стичането на толкова народ?” - за милостинята той вече бил забравил. Само едно имало в сърцето му - желанието сред това множество от хора да бъде и възлюбеният му Спасител. Какво е това? (Лук. 18:36)- питал той. “Не е ли Иисус, не е ли Господ, дали не се приближава надеждата ми?” И когато получил отговор според желанието на сърцето си: Иисус Назорей минава. Тогава той с всички сили завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! (Лук. 18:37, 38)Онези, които вървели пред Господа, поради непредвидлива загриженост за спокойствието Му, забранявали на слепеца и го карали да мълчи, но той не ги слушал, а още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! (Лук. 18:39), защото неудържима е силата на вярата и упованието. И ако в този момент цялото множество народ би се събрало и би му забранявало, той и тогава не би престанал да вика: Иисусе Сине Давидов, помилуй ме.
Впрочем, даже ако слепецът беше мълчал, Господ и тогава нямало да пропусне да се доближи до него и да му каже: прогледай (Лук. 18:42), защото Той виждал душата му, виждал твърдата му вяра и силното му упование, незримият вопъл на които пред лицето на Господа винаги се чува по-силно, отколкото чувственият вопъл. Още повече сега, когато той така високо въздигал гласа си, Господ не искал да го остави без помощ, за да внуши, че зовът на нещастните и въздишките на скърбящите винаги достигат до Неговото човеколюбиво сърце. Иисус се спря и заповяда да Му го доведат (Лук. 18:40). С радост скочил и благоговейно се приближил към Господа слепецът, като от все сърце предал целия себе си на Него. Господ знаел какво желае сърцето му, но за да покаже вярата му на другите и да я утвърди още повече в самия него, го попитал: какво искаш да ти сторя?... Господи, да прогледам (Лук. 18:41)- бил отговорът на слепия. “Само едно искам: дай ми да видя светлината на деня и красотата на лицето Ти! Целият съм Твой; прави с мен каквото искаш, само да прогледам, Господи, да прогледам!”
Силна е твоята вяра - казал му Господ, - тя и те спаси. Прогледай... И той веднага прогледа (Срв. Лук. 18:42, 43). Разпознавате ли в този Благодетел словото на Всемогъщия Бог? В началото рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина (Срв. Бит. 1:3). Тук казал: прогледай... И той веднага прогледа. Но забележете и в облагодетелствания плодовете на вярата и разположението на благодарното сърце. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала (Срв. Лук. 18:43). Първият път, който му посочили собствените му очи, бил пътят след Иисуса Христа. Първото използване на полученото благо било посвещаването му на Този, Който му го е дарувал. В сърцето му в онзи момент съществувал само Господ, а на езика му било само прославянето на Бога. Той не искал да бъде като деветимата прокажени, а искал всички да научат за щастието му и всички да възхваляват неговия Благодетел; извисявал благодарния си глас, като славел Бога, и целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала (Срв. Лук. 18:43).
Слава на Господа, Който посети нашия беден човешки род и ни избави от гнета на безброй злини. Не само тогава, когато Той е бил на земята, нещастните са получавали помощ от Него, но и по всяко време онзи, който идва при Него, не си отива празен. Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя (Мат. 11:28), и наистина ни успокоява. Слава на Господа, нашия Утешител, нашия покой, нашата светлина! Само трябва да се уповаваме на Него и да вярваме, и Господ ще възнагради всичките ни скърби, всичките ни лишения. Той сега е отдясно на Отца и държи юздите на управлението на света, именно затова, да сътвори всичко, каквото биха поискали вярващите(Срв.: Марк. 11:24). Не завинаги ще бъде забравен сиромахът, и надеждата на бедните не докрай ще загине (Пс. 9:19). Който се уповава на Господа, него милост окръжава (Срв.: Пс. 31:10).
Чиято душа се надява на Бога, своя Помощник и Защитник, него Той скрива под покрива на лицето Си от човешките вълнения, скрива ги под сянка от нападки на езиците. Близо е Господ до сломените по сърце, и смирените по дух ще спаси (Срв. Пс. 30:21; 33:19). Боледува ли някой, да призове Господа, и Той ще го изцели; в беда ли е някой, да се обърне към Господа, и Той ще го избави; в напаст ли е някой, да припадне към Господа, и Той ще го освободи. Само трябва да се пристъпва към Човеколюбеца с вяра и упование и да се очаква от Него благото с твърдата решимост на Него първо да бъде посветен измолваният дар, и Той няма да закъснее. Защото е казано: Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя. Да бъде милостта Ти над нас. Господи, според както Ти се уповаваме (Пс. 90:14, 15; 32:22). Амин.
Из: ВРАТИ НА ПОКАЯНИЕТО
Издание на Славянобългарски манастир
„Св. Вмчк Георги Зограф”,
Света гора Атон, 2009
