ЗА МИСТИЧНАТА КРАСОТА НА ЦЪРКОВНИЯ ЕЗИК
Събота, 16 Май 2009
Архимандрит Рафаил Карелин
Древният език е по-близък до вътрешния логос (словото, което произхожда от Бога – бел. прев.) – езика на духа, езика на религиозната интуиция и молитвените съзерцания. Това не е език на разсъдъка, а на сърцето, език на дълбоките гностически проникновения, език на напрегнатата духовна енергия и на особена динамика. Древните езици извикват в човешката душа нещо подобно на припомняне на загубената от човека способност за вътрешните непосредствени предавания на своите мисли и възприятия на друга душа и за озарението от Бога.
Има съкровен, вътрешен език, който е по-дълбок от външния език, който се нуждае от формата на словото. Профористичните (външните) езици все повече се отдалечават от своя център – духовния логос, все повече се диференцират и материализират. Новите езици са обърнати преимуществено към разсъдъка на човека, към аналитичната способност на неговия разум, който е по-нисш в сравнение с духовната интуиция. Те са способни също така да изразят емоционалните и страстните състояния на човека; но за тази област на духа, която се проявява в молитвения порив, новите езици се оказват вяли, безсилни като мишците на изнемощял старец.
Поддръжниците на езиковата реформа на Богослужението твърдят, че на новия, съвремен език Литургията ще бъде по-понятна. Но Литургията сама по себе си е тайна. Тя не може да стане понятна на вербално-семантично ниво (не може да се обясни логично с думи), иначе бихме могли да разберем и усвоим литургиката с книга в ръка зад писмената маса. Литургията не е повествувание, което може да бъде разяснено подробно, нито е загадка, която да може да се разгадае, нито задача, която може да се реши. Богослужението е включеност на човека в духовна реалия, а средство за това е въздействието върху душата на човека на цялото духовно поле на Църквата: храмовата архитектура и благоустройство, иконописта и богослужебните напеви, а най-главното е силата на молитвата на свещенослужителите и народа, които се намират в Църквата. За св. Иоан Кронщадски са разказвали, че когато извършвал Литургия или се молил мълчаливо на проскомидията, хората чувствали явно, почти физически силата на неговата молитва и благодатна помощ.
Древният език е по-близък до вътрешния логос, затова той има по-голямо въздействие върху човешкото сърце. Странно явление: понякога фразата на църковнославянски език, която минава през аналитичния разсъдък на човека, озарява със струя на горяща светлина неговото сърце като че ли го отваря, и то трепери така, както душата на странника, който след дълъг пъте видял огньовете на бащиния дом. Тук се случва това, което ние можем да наречем не съвсем точно „ припомняне”. Човек си спомня за загубения рай и за този език, на който се подчинявали всички живи същества като на цар на земята, на който той беседвал с ангелите.
В това е мистиката и обаянието на езика: древният свещен език докосва човешкото сърце, заставя съкровените струни на душата да звучат. Модернистите не знаят и не чувстват това; те искат да заменят древния език с новите езици за да бъде ясна семантиката на думата, която не прави понятна тайната на Богослужението. В Богослужението освен това съществува език на обрядите и ритуалите, не по-малко важен от словесния език. Този символичен език е още по-малко понятен, но той служи за средство за включване на човека в живата реалия на случващите се събития.
Ако искаме да направим Богослужението достъпно за нашия плосък разсъдък, то ние сме длъжни да направим понятни църковните обряди: да ги заменим със словесни интерпретации или да ги преведем на езика на театралната пантомима, тоест да превърнем обряда от многостранен свещен символ в мимически жест. Какво ще остане тогава от Литургията – назидателно представление? Когато говорим, че Литургията е израз на земния живот на Христа Спасителя, то ние съвсем нямаме предвид, че Литургията е инсценировка на Евангелието. Литургията е възможност за човека сам да стане участник в библейските събития чрез свещените символи, да възприеме вътрешно Голготската Жертва като Жертва извършена лично за него, а Възкресението на Христа – като възкресение на своята душа.
Казахме, че древният език е напомняне на сърцето на човека за неговото древно отечество – загубения рай. Съвременният език е езикът на училището и университета, езикът на улицата и пазара, на фабриката и гарата. Той не помага на човека да се отскубне от плена на делничните ежедневни дела, грижи и интереси. Обратно, свещеният език някак свидетелства, че в храма ние общуваме с друг свят, с друга, необичайна за нас реалия. Не само между съдържанието на речта и чувството, но също и между самата форма на езика и чувството съществуват асоциативни връзки. Въобще формата не може да бъде съвършено отделена от съдържанието. Новият език, искаме или не, ще носи в себе си ново съдържание, нова информация, нов емоционален подтекст, които нашият логизиращ разсъдък не може да прояви и определи.
Проповедта в храма се произнася на съвременен език. Но молитвата не трябва да се смесва с проповедта или с богословието. Проповедта разказва за духовния свят, а молитвата ни включва в този свят; богословието ни показва пътя, а молитвата ни води по този път.
Говорим за красотата на древните езици. Какво разбираме под това? Ние мислим, че това е някакво тайно съзвучие на ритмите на сърцето и ритмите на древния език и тази хармония се възприема от нас като особена красота на езика. Като прочетем на глас внимателно псалмите на новия и на древния език, каква разлика виждаме в своето вътрешно състояние? Новият език е подобен на вода, която може да утоли жаждата, но да остави душата хладна, а древният език е вино, което весели и радва сърцето на човека.
***
Архимандрит Рафаил (Карелин) е роден през 1931 г. в Тбилиси, в семейството на инженер и учителка. През 1954 г. е ръкоположен за йеромонах. От 1975 г. преподава в Мцхетската духовна семинария славянски език, история на религиите, а после в Тбилиската духовна академия – славянски език, история на религиите, богословие и аскетика. Последно място на свещеническата му служба е храмът на св. Княз Александър Невски в Тбилиси. Занимава се с литературна дейност от 1988 г. Автор на книгите: “В ада на земята”, “В търсене на истината”, “Вектори на духовността”, “Падението на гордите”, “Тайната на спасението” и мн. други. На български са издадени книгите му: “Без Църквата няма спасение. За митрополит Антоний (Блум) или как повяхва православният цвят на ствола на икуменизма и други слова” /2004/, “За Църквата и разкола. Православие и модернизъм. Други слова” /2004/, “Що е модернизъм? За какво ни търпи Господ? Символът и християнската символика и други слова” /2004/, “Изобличителни слова срещу половото развращение и греха на аборта” /2005/. (Биографичната справка е взета от изданието „Литературен свят”)
