ТВОРЕЦЪТ И СМИРЕНИЕТО
Събота, 24 Юли 2010
От всички християнски добродетели, Бог особено цени смирението. Послушанието пред Всевишния е признак за силна вяра, а нали вярата е онова, което Бог иска от хората.
Творецът, като духовна личност, никога не е бил безразличен към Бога. Независимо от начина, по който е усещал Бог - като чувство, като идея или като Висше Същество- Създател на всемира, по самата си природа, човекът на изкуството е по- склонен да търси духовното, възвишеното и красивото, т.е. Божественото, отколкото всеки друг. Копнежът към съвършенството лежи в основата на естетическия идеал, а съвършенството е Бог. "Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец"-зове Христос (Мат. 5:48).
В отношението си към Бога, обаче, хората на светското изкуство често са отстоявали гледища, различни от църковно-каноничните. И в миналото, и днес, мнозина от тях вървят към Него по свои пътища, високомерно прекрачват правилата на Църквата. Това е причинявало конфликти между тях и богословите.
Творецът, в някаква степен е склонен към бунтарство. Самата му природа се е бунтува срещу посредственото и тривиалното, срещу щампите и шаблоните. За големи автори
са били признавани не онези, които са вървяли по "утъпкани пътища", а другите, които са слушали своя глас и са отстоявали своята независимост и самобитност. И колкото по-талантлив е бил творецът, толкова по-яростно се е съпротивлявал на опитите да бъде съветван, наставляван или ограничаван.
Християнското изкуство, обаче, е различно от светското. То изразява Божия глас, Който казва: "Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища""Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми - по-високо от вашите мисли"(Исаия 55:8-9).
В Християнското изкуство неподчинението на каноните е проява на гордост, а смирението - израз на синовна обич към Бога.
Това важи за всички изкуства, които със своите специфични средства се докосват до Божественото и за всички творци, които създават творби с религиозни сюжети, изобразяват Библейски образи, съзиждат и изографисват църковни храмове, но най-добре личи в иконописта. Затова ще я дадем за пример.
Християнската икона е нещо повече от изображение, тя е образ на Православието като цяло. Затова и Църквата й отдава толкова голямо значение.
Православната икона е онзи специфичен образ, който Църквата е изработила в борбата за чистотата на Християнското учение, срещу заблудите на еретиците и езичниците. Почитането на иконите е догмат на християнската вяра. Иконите са създадени за прослава на Господ Иисус Христос, в памет на кръстната Му смърт, носеща спасение. Те свидетелствуват за човешкото Му въплащение, което е реално и истинско, а не призрачно.
Правилата за изографисване на иконите (канонът) са се създавали и утвърждавали в продължение на векове. В канона всичко е строго определено: лицата, погледа, позата, видовете бои, дървото, върху което се рисува, начина, по който трябва да бъде изобразяван Бог или светеца. Всяко отстъпление от канона е равносилно на отстъпление от Православието. Затова и Православната Църква се е борила не толкова за художественото качество на образа, колкото за неговата каноничност.
През вековете, иконографската традиция била точно спазвана от художниците. В безусловното подчинение на канона се оглежда най-хубавата християнска добродетел- смирението.
Всеки, който има опит в християнската практика знае, че смирение не се постига лесно. За да превъзмогнеш собствените желания и да се подчиниш на Божествената воля се иска търпение и сила. Това в най-голяма степен се отнасяло за иконописците. Да надделееш над творческото си "его" и да подтиснеш всеки авторски порив, да изпълниш безпрекословно и най-дребните детайли на канона е сериозно изпитание пред всеки зограф. Не случайно художниците започвали да рисуват в църква след период на усилен пост и с молитва. Защото изкушенията пред църковните живописци да се отклонят от строгите правила и да се отдадат на творческия си импулс са големи. Не разчупване на шаблона и оригиналничене, а обратното, подчиняването на строгите правила на иконописта, умъртвяване на всеки индивидуален авторски порив, било признак за духовна преданост и любов към Всевишния.
Проявите на творческата фантазия и дръзновението да експериментираш са неуместни в църковното изкуство. На Бога е угоден не този зограф или резбар, който е проявил свобода на въображението и е внесъл нещо ново в традицията, а този, който е спазил канона. Защото спазването на канона е проява на смирение . Християнското искуство изисква от твореца не да изяви себе си, а да обезличи себе си.
В този ред на мисли, няма как да не се върнем на полемиката около храма "Св. Петка Българска" в Рупите. Амбициите на акад. Светлин Русев да изографиса иконите и стенописите неканонично, дадоха храна на много коментари и предизвикаха напрежение между Православното духовенство и автора. Тук се сблъскаха два различни принципа, два различни подхода към Божественото. Единият: да търсиш Бога чрез смирение, като се подчиниш на канона, и другият - да отхвърлиш ограниченията и изявиш своята творческа индивидуалност. Акад. Русев тръгна по пътя на себеизявата.
Какво е смирението?
То е такова състояние на човешкия дух, в което християнинът осъзнава своето нравствено несъвършенство и нищожество пред Всевишния, и е убеден, че нищо хубаво и добро не може да направи без Божията помощ.
Смирението е преодоляване на егоцентризма, на себичността изобщо. Противно на гордостта, която кара човека да има високо мнение за себе си и да се любува на своите успехи, смирението приписва всички постижения на Божията благодат. Смиреният човек е преизпълнен с благодарност към Бога и с любов към ближните. Той не се превъзнася, не се гордее с дарбите и постиженията си. Всички велики подвижници на Християнството, колкото повече се възвисявали нравствено, толкова повече се смирявали пред Бога, съзнавайки своите несъвършенства. Спасителят учи: "Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно"- (Мат. 5:3). "Бедните духом" са смирените. Сам Христос уми краката на учениците Си и с това ни даде пример за смирение.
Сред някои по-образовани люде и хора на изкуството, като че ли има едно негативно отношение към понятията "догма" и "канон". На Религията се гледа със снизхождение - като на лишена от вътрешна свежест и изостанала във времето. Отношението им към Църквата е като към една ретроградна човешка институция. Много по-привлекателни им се струват онези духовни учения и идеи за Бога, които не изискват, не забраняват, не подчиняват, в които няма заповеди, нито пък се говори за съд над човека. Мисълта за Бога ги привлича, но всеки опит за ограничаване на волята и творческата свобода ги плаши.
Да търсиш Бога, но да не Му се подчиняваш, е лесно и удобно. Да живееш с представите за Бог, Който само дава, но не изисква, също е изкушение. Истинският Бог - взискателен и повеляващ, невинаги е бил по вкуса на хората. Откакто съществува, човекът винаги е поглеждал нагоре - към небето, и е търсил опора и закрила в своя Създател. И в същото време, му се е искало да се освободи от подчиненото си положение спрямо Висшата сила.
Така се родили ересите. Така се зародило безбожието и богоборството. Пътят към Бога се оказал труден за мнозина, и те обявили война на истинската религия - Православието, и я заменили с лесни учения и практики.
Но нека си припомним Божите слова: "Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират" ( Мат. 7:13-14).
Налага се да се отклоним замалко от темата и да обясним на всички, които имат пренебрежително отношение към Православната църквата, че тя е Божие, а не човешко творение. Господ Иисус Христос казва: "Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да и надделеят" (Мат. 16:18). Сам Христос е „Глава на църквата”, която е "Негово тяло" (Еф. 1:23). Няма Християнство без Църква, без нея то е немислимо.
Догматите пък са хилядолетната твърдина на Православието. Те са изстраданите истини на вярата, които имат отношение към човешкото спасение. Приети са на седемте вселенски събори на Църквата и са оформени от боговдъхновени и свети люде, доказали с чистотата на живота и делата си безрезервната си преданост към Християнското учение. Всеки опит за догматична промяна би довел до разпадане на Православното учение.
Да се скъса с традицията, след като в продължение на векове художниците - зографи неотклонно са следвали канона, говори за пренебрежително отношение към Православната църква, за творческа дързост и високомерие.
Случаят с храм "Св. Петка Българска" не е единствения в страната. Помислете какво би станало, ако всеки художник по своя воля нарушаваше правилата на църковната живопис. Днес Патриаршеската катедрала на хълма Царевец във Велико Търново не привлича вярващи, а само туристи - просто защото никой не я възприема като Православен храм. Възстановена и изографисана по времето на социализма, тя не впечатлява с нищо друго, освен с монументална неканонична живопис, която е кощунствена за това свято място.
Друг пример за творческо високомерие и пренебрежително отношение към Православния канон бе издигането на монументалната бронзова фигура на жена с венец в ръка в центъра на София, дело на скулптора Георги Чапкънов. Според замисъла, тя трябваше да изобразява Св. София.
Днес, с малки изключения, никой не я нарича така. Защото статуята е отрицание на представите ни за святост и напомня по-скоро езически идол, с типичното за езичеството подчертаване на формите на женското тяло. Особено провокираща е полупрозрачната туника на жената - дръзко предизвикателство към християнските представи за женско целомъдрие и свян. Вместо одухотворена и извисена в скръбния си подвиг Мъченица-майка, оттам ни гледа нейна противоположност. „Капак” на всичко е бухалът, езически символ на мъдростта и знанието, който нелепо стои върху лявата ръка на скулптората.
Опитът да се изобрази християнската Светица, символ на Божията премъдрост, майка на децата-мъченици Вяра, Недежда и Любов по този начин, е истинско окърбление към нея и към Православието.
Всичко, което получаваме - духовни дарби или материални блага, е от Бога. Като всемогъща Сила, Той е отмерил всекиму по нещо, според свободната Си воля. Затова всеки човек в някаква степен Му е длъжник.
И ако това се отнася за всички хора, то колко повече важи за творците, които Бог щедро е надарил с таланти. За тези дарове, те трябва да Му бъдат особено благодарни. Ако волята на Всевишния беше по-различна, то как ли щеше да протече живота на хиляди, прославили се в науката, изкуството, спорта, политиката...
Съзнанието, че си талантлив, не бива да подтиква никого към възгордяване. Защото "Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат" (Иак. 4:6). Пред Него всички са равни: "Защото, кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?" (1Кор. 4:7).
Гениалността, талантът не е заслуга на този, който го притежава, а милост от Всевишния. И заедно с това задължение: да служиш на Бога и да прославяш името Му, да Го обичаш и да се смиряваш пред Него; да работиш в полза на обществото, всеотдайно и скромно. Защото е непростимо да притежаваш Божите дарове и да ги употребяваш само за своя полза. Голямата заслуга на творците, които създадоха значими произведения на изкуството, беше не тази, че притежаваха талант, а че със своя труд и всеотдайност служиха на хората, като оплодотвориха дарбата дадена им от Бога.
За съжаление не всички големи творци бяха благодарни на Всевишния за получените милости. Някои от тях никога не осъзнаха истинския произход на своя талант. Други изпадаха в богоборство. Вместо любов и благодарност, Бог получи от много Свои чеда оскърбления и обиди, така, както преди две хиляди години получи камшици, трънен венец и Разпятие. На колко от тези, които Го отричаха или хулеха, Той щедро бе отмерил таланти... Ницше, Гео Милев, Есенин, Ван Ейк, Джон Ленън.
Бог познава човешкото сърце. Създателят знае, че както децата невинаги могат да проумеят истинските чувства на бащата към тях и приемат строгостта за деспотизъм, така и хората не осъзнават, че ограниченията, които Бог им налага съдействуват за тяхното духовно и нравствено израстване, предпазват ги от гибелното влияние на злото. Трудно земните жители осъзнават колко много прави Бог за тях. Благодеянията посрещат с неблагодарност, хленчат, предявяват претенции, а понякога роптаят и се бунтуват срещу своя Небесен Баща.
Пренесено в изкуството, човешкото богоборство може да се прояви в:
- оскърбително и отрицателно отношение към Бога в Неговите три Лица: Отец, Син, и Свети Дух; към християнските Светци, Светини и Символи; сквернословие и богохулство;
- изопачаване на истината за Бога и за Християнското учение;
- оскърбително и отрицателно отношение към Светата Православна Църква, която е „ Негово тяло” (Еф. 1:23) (т.е. тялото на Христа, б.р.), и към нейните свещенослужители: "Имай свещеника за свят" (Левит 21:8);
- съзнателна промяна на библейски текст; промяна на смисъла на текст от Свещеното Писание; създаване на художествени образи, картини и сюжети според Библията, различни от автентичните, описани в нея;
- съзнателна антихристиянска пропаганда с художествени средства;
- положително изобразяване на духовния носител носител на злото, известен като дявол, (сатана, денница, луцифер) и на неговите служители ;
- одобрение на злото във всичките му форми: насилие, жестокост, сатанизъм, порнография, еротика, перверзия, омраза, расизъм, ксенофобия и пр.;
- съзнателно преплитане на нехристиянски образи, символи и сюжети с християнски;
- пропаганда с художествени средства на нехристиянски духовни учения и практики.
Отношението към Православната Църква като към една ретроградна човешка институция е дълбоко погрешно. Това говори за недостатъчно познаване на нейната същност, мисия и предназначение. Църквата не е човешко, а Божие творение. Христос казва: "Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да и надделеят" (Мат.16:18).
Сам Господ Иисус Христос е Глава на Православната църква, която е наречена "Тяло Христово" (Еф. 4:12). Няма Християнство без Църква, без нея то е немислимо. Тя сплотява отделните вярващи в едно цяло, за да бъдат "едно тяло и един дух" (Еф. 4:4). Църквата наставлява и подкрепя вярващите,като основната цел е спасението на душите им, защото християнинът се спасява не само чрез вяра и добри дела, но и с редовно участие в богослуженията и с приобщаването си към светите тайнства.
Църквата е свята и непорочна, защото нейният Глава - Богочовекът Иисус Христос е свят. Недостатъците на отделни нейни членове не могат да я опорочат. "Ако начатъкът е свет, свето е и тестото; и ако коренът е свет, свети са и клоните" (Рим.11:16).
Като общество от милиони вярващи, Църквата е немислима без единство, а единството се закрепя в едно и също учение чрез правилата на Светата Църква - догматите и чрез правилата за поведение на вярващите - каноните.
Догматите са хилядолетната твърдина на Православието, те са изстраданите истини на вярата, приети на седемте вселенски събори на Църквата. Догматите не подлежат на съмнение или обсъждане и са приети за безусловна истина. Формулирани са от боговдъхновени люде, доказали с чистотата на живота и делата си безрезервната си преданост към Християнското учение. Всеки опит за догматична промяна би довел до разпадане на Православното учение.
Огнян Христов
