ПО-ДОБРЕ НИКОГА ДА НЕ ПОЛУЧИШ ДАРА НА СВЕЩЕНСТВОТО, ОТКОЛКОТО ДА СЕ ОТКАЖЕШ ОТ НЕГО
изображения : 6
Интервю на Леонид Виноградов с протоиерей Генадий Фаст
Източник: nsad.ru
На първата снимка: протоиерей Генадий Фаст
На останалите снимки: свещеник Иоан Охлобистин
В това интервю на известния руски православен журналист и публицист Леонид Виноградов с отец Генадий Фаст отново става дума за „свещеника-актьор” Иоан (Иван) Охлобистин, известен с роли в нашумели филми и с колебанието си дали да не се откаже от свещенството, защото повече обича да се снима в киното...
***
На публичните акции на Иван Охлобистин би могло и да не се обръща внимание, ако той не оставаше свещеник, макар и под временно запрещение да служи. Това е най-известния случай на отказ на свещеник да служи и на връщане към мирската му професия, но далеч не е единствения. Със смяна на професията в наше време никого няма да удивиш, но свещенството е служение, а не професия. Доколко е допустим доброволният отказ от него? На този и на други въпроси за свещеническото служение отговаря настоятелят ( в българската църковна традиция тази длъжност е „предстоятел” или „председател” – бел. прев. ) на храма „Свети равноапостолни Константин и Елена” в град Абакан протоиерей Генадий Фаст.
Протоиерей Генадий Фаст е роден през 1954 г. в Сибир в семейството на политически заточеници. През 1978 г. завършва физическия факултет на Томския държавен университет. Остава на работа в катедрата по теоретична физика, но скоро заради вярата си в Бога е уволнен.
През 1980 г. е ръкоположен за дякон, през 1982 г. – за свещеник. Духовно образование получава задочно. През 1992 г. завършва Московската духовна академия. Доктор по богословие. От 1983 до 2010 г. е служил в град Енисейск в Краснодарския край. От декември 2010 г. е настоятел на храма на равноапостолните Константин и Елена в Абакан. Баща е на пет деца и дядо на трима внуци.
- Отец Генадий, мнозина с времето осъзнават, че са сгрешили в избора на професия, а у някой има достатъчно решимост да я сменят, да намерят за себе си работа, която да им е по душа. Известни са и случаи на отказ от свещеническо служение. Човекът остава православен, но разбира, че е избързал с ръкоположението. Може ли към това да се отнасят така просто, както към смяна на мирска професия?
- Смятам, че е по-добре никога да не получиш дара на свещенството, отколкото да го получиш, а след това да го пренебрегнеш. Този дар се дава на човека пожизнено – ръкоположението, както и кръщението не можеш да отмениш. „Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане”, - пише св. ап. Павел на Тимотей (2Тим.1:6). Ето и ние сме длъжни по съвета на апостола да разпаляме дара на Светия Дух, получен при ръкоположението, и в съответствие с него да служим на Бога и на хората. Разбира се, ако човекът, отказвайки се от свещенството, не се отрича от Бога, той може да се покае и да се причастява като мирянин, надявайки се на спасение за душата си. Но на мене ми се струва, че това е равносилно на вътрешна трагедия за този, който се отказва. За мирянина смяната на професията е действително възможна – даже офицерите, които като нас полагат клетва, могат да се уволнят и да се заемат в цивилния живот със съвсем друго занятие. А свещенството трябва да се носи до последен дъх. Помня, когато бях още дякон, срещам в църковния двор млад съвсем наскоро ръкоположен свещеник. Той държеше с трепет в ръката си свещеническия кръст. Виждайки ме каза: „Достигнах го”. Никого не искам да осъждам. Разбирам, че в живота може да се случи всичко, но не бива да се смята отказът от свещенство за норма!
- Но отец Иоан Охлобистин не се е отказал от свещенство, а само е изпросил временно запрещение за служение, докато не се определи.
- Той постъпва честно – видимо сам е почувствал несъвместимостта на служението в олтаря и играта на екрана. Но хората знаят, че той, макар и под запрещение, си остава свещеник, и виждат в неговите действия неподобаващи за свещеник. Но не само пастирят не може да бъде актьор, такава не може да бъде и неговата жена. В съответствие с 18 апостолско правило: „Който е взел за съпруга вдовица, разведена или блудница, робиня или опозорена, не може да бъде ни епископ, ни презвитер, ни дякон, ни пък въобще да се брои в свещения чин.” „Опозорена” в случая се отнася за лицедействието (за актьорската игра – бел. прев.). Славянската дума „позорищен” (както буквално се превежда от библейски гръцки – бел. прев.), означава не „позорен”, а „ зрелищен”. И да участва в гражданското управление свещеникът не може. От идеята да се кандидатира на президентските избори отец Иоан се отказа, но продължава да се снима. Както разбирам, свещеноначалието му дава шанс да се определи, но това положение не бива да се проточва до безкрай. Това е промеждутъчно състояние, и на него все пак ще му се наложи да се определи: или ще престане да се снима, или не може да бъде свещеник. Запрещението да служи е обратимо – човекът може да се покае и да се върне към служението, а низвержението от свещен сан е пожизнено.
- Случаят на отец Иоан Охлобистин е най-известния, но далеч не е едиствен. Някои свещеници се връщат към мирските професии, защото не могат да изхранват семействата си. Може ли да се осъжда за това многодетният батюшка от провинцията?
- Да се осъжда когото и да било не е редно. А материалното положение на семейството на свещеника е много сериозен проблем. Доколкото ми е известно на последния Архиерейски събор са го обсъждали, внесен е за обсъждане и на Междусъборното присъствие (орган създаден за подогтовка на Църковния събор – бел. прев.). Действително, много селски енории в страната не са в състояние да изхранват свещеник. Именно да го изхранват – не говоря за това децата на свещеника да могат да получат нормално образование, да се занимават в музикална или художествена школа. Това не е излишество! Има няколко варианта за решаване на този проблем. Може да се създават силни многощатни енории в градовете, а селските храмове да се приписват към тези енории. Когато служех в Красноярската и Енисейска епархия в нашия духовен окръг така и правехме – всеки свещеник в Енисейск и Лесосибирск редовно пътуваше в една или няколко малки селски енории. Вторият вариант е създаването на общоцърковна каса за взаимопомощ. Ние всички знаем, че някои енории в градовете имат немалки доходи. Ето защо е нуждо тези средства да се преразпределят, за да може част от тях да отива за издръжка на настоятелите и клириците на малките селски енории. Но да се подхвърли свещеникът на гладна смърт е безнравствено. И това не са гръмки слова – знам случаи, когато в деветдесетте години, даже в началото на 21 век някои свещеници хляб нямат достатъчно за ядене. На мен по милост Божия това не ми се случи – Енисейск е все пак районен център, място за поклонничество. Но когато и петте ми деца учеха в горните класове на училището и във висшите училища, аз също се чудех какво да правя като татко Карло. Всички мои доходи бяха наистина в контекста на пастирското служение – преподавах в православната гимназия и в Крастоярския педагогически университет. И сега чета там лекции и водя дипломанти, а тогава преподавах от първи клас до пети курс включително.
Разбирам, че не всички свещеници имат такава възможност, затова е допустим трети вариант. Особено е разпространен той в руската диаспора – много свещеници и дякони зад граница в делничен ден работят гражданска работа, а в неделя и в празнични дни служат в храма. Има такива случаи и у нас, в това число и в Абаканска епархия: с благословението на правещия архиерей свещениците заработват насъщния хляб на гражданска работа и при това честно и изправно служат на Бога. Струва ми се, че това не е най-добрият вариант (в идеалния случай пастирят не трябва да се отвлича от своето служение), но по необходимост е възможен. Изключенията са актьорството, държавното управление и воинската служба. Миряните могат да се трудят в тези поприща, каноните забраняват това на свещеника. Никой не е освобождавал свещеника от венчалните му обети. Как може човек да предстои пред Божия народ, ако не е устроил домашната си църква? Уви, не всички разбират това. Един архиерей каза направо: „С попадиите не работя, работя само с отците”. Мисля, че това е неправилна позиция. След това самите архиереи не знаят как да помогнат на свещениците, чиито семействата са се разпаднали.
- А семействата се разпадат заради това, че матушките не издържат и си тръгват?
- И това се случва, за щастие – рядко. Все пак, където е иглата, там е и конецът. Ако батюшката се отнася към своето служение ревностно, като правило и матушката се стяга, дори и ако отначало е била светско момиче, не благоразположено твърде към това. Но това не значи, че не трябва да се поддържат семействата на свещениците. Трябва, и не само материално, но също и духовно и морално. Както и всеки семеен човек, свещеникът трябва да отделя време за своето смемейство, да се грижи за него. И това не трябва да се смята за нещо второстепенно.
- Но нали се случва и свещеникът да напусне семейството?
- Ето, такива случаи знам не малко. Много свещеници, ръкоположени през деветдесетте, са
извършвали грехове, несъвместими със сана, в това число и греха на блудството. Разбира се, тук не
може да става дума за никакво временно запрещение – за блудство трябва да се низвергва от свещен
сан. Колкото и да ни е тъжно, такива случаи в наше време не са единични, няма на какво да се
удивляваме. Хората сега са много слаби духовно, не умеят да обичат, да живеят в семейство. Колко
семейства в света се разпадат сега! А свещениците не падат от луната – те идват от този свят. При
ръкоположението винаги е било нужно внимание, особено днес.
- Блуда е тежък грях и за мирянина. Но ако свещеникът се отказва от служение, чувствайки, че този кръст не му е по силите, той виновен ли е за това? Не носят ли по-голяма отговорност тези, които го ръкополагат?
- Отговорност носят всички: духовникът, който го е препоръчал за свещеник, архиереят, който го е ръкополагал, но и самият свещеник. Не е тайна, че през деветдесетте ръкополагаха бързо, без задължителната подготовка, в най-добрия случай изискваха препоръка от духовник. Това е явно недостатъчно, и сега в много епархии са създадени специални комисии, които разглеждат кандидатурите. Това е особено важно за големите епархии, където архиереите не са в състояние даже да запомнят всички, които са ръкоположили, а какво остава да беседват с всеки кандидат. А в първите векове свещеника го е избирала общината, и смятам, че ще е добре да се върнем към тази древна практика (между другото на събора през 1917-1918 г. този въпрос се е обсъждал). Трябва да се решава съборно дали човекът е достоен за свещенство.
- А как се отнасяте към това, че днес мнозина постъпват в семинария веднага след училище? Нали единици са готови на 17 да приемат отговорни решения?
- Нека постъпват – ние не трябва да им забраняваме. Но това не значи, че 17 годишният семинарист трябва да бъде ръкоположен! И след като завърши семинария, не е задължително да бърза с ръкоположението. В съответствие с 14 правило на VІ Вселенски събор е забранено да се ръкополагат дякони под 25 години и свещеници под 30. Това правило никой не го е отменял. А Уставът на Руската Православна Църква разрешава да се ръкополагат свещеници от 18 годишна възраст. Срещал съм 19 годишни свещеници. Това е безобразие! Какво може 19 годишния свещеник да посъветва възрастни хора? Ние не сме фарисеи, изключенията са възможни, но именно изключенията! Не трябва църковният устав да се разминава така с каноничните правила.
Ако юношата постъпва в семинария след училище, бих му препоръчал след това да продължи учението си в академията. А след завършването на академията той повече би се приближил до каноничната дяконска възраст, а главното е, че след 8 години пребиваване в църковна среда ще може да приеме по-трезво решение. А ако не е готов да го приеме, нека да отиде да мисионерства в Якутия или да отиде да работи в редакция. Във всички епархии не достигат деятелни и грамотни миряни. Да се потруди за слава Божия, а когато се определи, може и да се ръкоположи. А ако разбере, че не това е неговият път, също и грях няма да има.
- Значи е добре, че е отишла в миналото дореволюционната практика свещеници да стават предимно синовете на свещеници?
- Това нито е добро, нито е лошо. Животът се измени. До революцията руското общество рязко се разделяше на съсловия и едно от съсловията беше духовенството. Естествено, децата на свещениците продължаваха династията. Във всичко има полюси и минуси. От една страна, династическото свещенство е по-укоренено в традицията, тези хора не се колебаят от смяната на настроението. Но те често вървят по стъпките на бащите формално, без да преживявят личната среща с Христа. В такива случаи да доведат и други при Христа те не могат. От света към свещенството идват хора срещнали Христа. Но именно затова, че не са укоренени в традицията, на някои от тях им липсва устойчивост. Има семейства, където се възраждат свещеническите династии, и много деца на свещеници стават забележителни пастири. Някои от тях са ми казвали, че пред тях никога не е стоял изборът къде да постъпят – те са знаели, че ще отидат да учат в семинария. Слава на Бога! А други намират себе си в света. Имах щастието да се запозная с Иван Всеволодович Шпилер – главният диригент на Красноярския оркестър. Неговият баща, протоиерей Всеволод Шпилер, не познавах, но съм чел негови книги и спомени за него, затова разбирам какъв изключителен пастир е бил. Синът не е тръгнал по неговите стъпки, намерил е в себе си музиката, но, повярвайте ми, той не е посрамил семейството. Иван Всеволодович, както и писателят Виктор Астафиев, бяха едни от най-уважаваните хора в Красноярския край, негов символ.
Двама от моите синове също получиха светско образование: един работи като инженер, друг като авиодиспечер. Дъщерите ми се омъжиха не за свещеници. Още не е дошло времето да се разбере, възможно е някой от синовете или зетьовете след време да стигне до свещенство, но това вече както Бог даде. Уважавам техния днешен избор. Главното е, че всички мои деца са вярващи, ходят в храма, причастяват се.
Беседата води Леонид Виноградов
