На 11 декември 2010 г. братството „Св. архангел Михаил” при катедралния храм „ Света Неделя” в гр. София организира и осъществи поклонническо пътуване в два от манастирите край Асеновград. Районът е едно от най-благодатните места за поклоннически пътувания. Няма връх, местност или канара без параклис, без светец покровител и без годишен корбан. Тук е и най-голямото съсредоточаване на манастири, храмове и параклиси в цялата страна. Освен четирите манастира (Бачковски „Успение Богородично”, Араповски „Св. Неделя”, Кукленски „Св. Кирик и Юлита и Св. Параскева” и Мулдавски „Св. Петка”), в самия Асеновград са издигнати 9 църкви и над 40 параклиса. Именно по тази причина той е станал известен с името „Българския Йерусалим”, а околностите му - като „Родопската Света гора”.

Поклонниците тръгнаха рано сутринта на 11 декември с автобус от София и посетиха първо Бачковския манастир, който се намира над с. Бачково на около 7 км. южно от Асеновград и на 25 км. от Пловдив. По пътя дякон Петър Симеонов запозна поклонниците с историята на манастира, който е един от най-старите на Балканския полуостров, успял да осъществи взаимодействието на три култури: грузинската, византийската и българската. Бачковският манастир е вторият по големина в България и един от трите ставропигиални манастира на Българската Православна Църква (другите два са Рилският и Троянският). Той е основан в 1083 г. от грузинеца Григорий Бакуриани, „севаст и велик доместик” на западните войски на византийския император Алекси I Комнин /1081-1118/. През 1084 г. Бакуриани съставил типик (устав) за управлението на манастира, който регулирал освобождаването му от данъци, а също така и неговата независимост спрямо епархийската власт, като му подарил и обширни недвижими имоти. Манастирът се развил първоначално като център на грузинското монашество и запазил грузинския си характер до края на XII в.. (От този период са запазени две по-важни сгради - Бакуриановата костница (ХI в.) и църквата „Св. Архангели” (ХII в.)). В първата половина на XIII в. Бачковският манастир попаднал в границите на България. През 1344 г., по време на гражданската война във Византия, Станимашката област била отстъпена на българския цар Иван Александър от византийската императрица Анна Савойска срещу обещана помощ в борбата против Йоан Кантакузин. Българският владетел успял да обнови манастира и дори станал негов ктитор. По същото време вероятно била престроена и църквата „Св. Архангели”. Манастирът останал в границите на българската държава до 1364 г., когато областта е завладяна от османските турци. Смята се, че след падането на Търновското царство (1393) именно там бил заточен и прекарал последните години живота си последният търновски патриарх св. Евтимий (+1404). В началото на XV в. в манастира продължили да работят неговите ученици-книжовници.

Малко се знае за историята на Бачковския манастир в периода ХV-ХVI в.. Вероятно тогава обителта изпаднала в криза и разруха. Въздигането й започнало в края на XVI – началото на XVII в. като част от възрожденското движение, обхванало всички български земи. По това време започнало и обновлението на манастирските сгради и трапезарията. Именно тогава били построени южното крило и сегашната манастирска съборна църква „Св. Богородица” (1604), издигната върху основите на старата бакурианова църква по образец на светогорските съборни храмове. В нея е запазен един от най-ранните дърворезбени иконостаси по българските земи (първата половина на XVII в.). Оригинални икони от XVII в. са запазени в празничния ред, а част от иконите в царския ред са подменени през XVIII в.. Според ктиторския надпис главната църква била изографисана през 1643 година, с иждивенията на цариградския велможа Георги. Първоначалната живопис в храма била покрита със стенописи от Моско Одринчанина през XIX в.. Изключително ценни са запазените стенописи в притвора /XVII в./, някои от които представляват ктиторски портрети, отразяващи водещите тенденции по стил и тематика в манастирското изкуство на Балканите.

Освен съборната църква „Св. Богородица”, участниците в поклонението посетиха и старата трапезария, която датира от същото време и се намира в южното крило на манастира. Запазена е оригинална мраморна маса, изработена според надписа в 1601 г., на която са се хранели монасите в продължение на повече от три столетия. Трапезарията била изписана през 1643 г. и днес впечатлява с великолепните си фрески. По художествени достойнства те могат да бъдат съпоставени с най-изтъкнатите светогорски образци от това време. В манастира са запазени и забележителни произведения на приложнито изкуство от същия период: църковна утвар, обкови на ръкописни книги и други вещи, част от които се съхраняват в музея на манастира, който поклонниците успяха да разгледат подробно.

През 1745 г. Бачковският манастир преминал под ведомството на Цариградската патриаршия и станал важен център на българо-гръцките културни връзки. Живописта в църквата „Св. Архангели”, която включва илюстрираната атонска легенда, свързана с манастира „Дохиар”, е изпълнена от майстор грък в 1846 г.. По това време българското присъствие в манастира продължило да бъде осезателно. Със средства на братята Стоян и Вълко Чолакови (от известния български род от Пловдив и Одрин) през 30-те и 40-те години на XIX в. започнало ново цялостно разширение на манастира. Сградите в южния двор с църквата „Св. Никола” били строени в периода 1834-38 г., по времето на игумена йеромонах Ананий – българин от Сливен. Следващият игумен – старозагорският йеромонах Матей, поканил Захарий Зограф (1810-1853) да изпише новопостроената църква. Изтъкнатият български живописец рисувал в Бачковския манастир в периода 1839-1841 г. като сред портретите на пловдивските първенци в църквата „Св. Никола” художникът нарисувал за пръв път в нашето стенописно изкуство и своя автопортрет. Малко по-късно друг известен живописец – Алекси Атанасов, изрисувал върху външната стена на Трапезарията разгъната панорама на Бачковския манастир. Това е най-голямата панорамна стенописна композиция в България и включва образите на всички ктитори и обновители на манастира, участващи в лития с чудотворната икона на св. Богородица. Художникът изобразил много параклиси и оброчища в околността, някои от които съществуват и днес. През XIX в. Бачковският манастир се обособил като най-важен духовен център в областта. От 1894 г. преминал под ведомството на българската Екзархия и от това време вече имал игумен българин. Знаменателно е, че именно тук пожелали да бъдат погребани българският екзарх Стефан (+1957), първият признат от цялото Православие предстоятел на възстановената автономна Българска православна църква, и патриарх Кирил (+ 1971),­ първият български патриарх след св. Евтимий. Така обителта се превърнала в единственото съхранено упокойно място на българските патриарси и символ на приемствеността на българската духовна йерархия.

Най-голямата светиня на Бачковския манастир е иконата на „Св. Богородица – Умиление”, която се намира на специално място в съборната църква. Тя е подарена на манастира в 1311 г. от двама грузински пътешественици: Атанасий и Окрапир. Според преданието пък тя „прелетяла” от един грузински манастир и „кацнала” в местността „Клувията”. Тогава лумнал неопалващ огън, чиято светлина силно блестяла. Двама пастири, забелязали необичайното явление и съобщили в манастира за него. Монасите пренесли с лития иконата в църквата „Св. Богородица” и я поставили на иконостаса. За обща изненада сутринта мястото й там се оказало празно, а самата икона по чудесен начин се озовала отново в „Клувията”. Понесли я обратно в манастира, но през следващите нощи чудото се повтаряло. Един от монасите разказал на изпадналите в недоумение братя, че му се присънила самата св. Богородица и казала, че ще остане в манастира, ако й отредят специално място вдясно от входа на храма, за да вижда кой с какво сърце влиза в Божия дом, а също така всяка година на втория ден на Великден да я „отвеждат” до старото й място, в „Клувията”. Така и направили: поставили я на трон вдясно от главния вход, където се намира и днес, а на втория ден на Великден с лития иконата се отнася до "Клувията” за отслужването се молебен. Там, на мястото където иконата била намерена, под скалата бликнал извор със сладка лековита вода. Във водите на целебния извор (аязмо) много болни и днес получават изцеление.

Участниците се поклониха на този чудотворен образ на Божията майка и се отправиха към Асеновград. Там те посетиха храма „Света Богородица – Благовещение”, който днес е енорийски, но в миналото е бил имот на Бачковкия манастир. Това е единственият храм в цялата Пловдивска епархия, наречен на светото Благовещение. Известен е още като „Рибната”, или „Балъклийката църква”, заради рибките в аязмото й. Храмът е сгушен в източната част на Асеновград, под Скалата в Бахча махала. Дякон Петър разказа историята на храма още от XII в. когато на това място е имало параклис, който се предполага, че е носел същото име. Скоро обаче параклисът отеснял и асеновградчани решили да построят на негово място голяма църква. От първоначалния градеж до наши дни е запазена само част от абсидната стена. Храмът е преизграден през 30-те години на ΧΙΧ в., първоначално без купол и с прилепен към западната стена параклис-аязмо, посветено на св. Йоан Кръстител. Впоследствие бил изграден и купол, а от север и юг били пристроени просторни салони. В южният е разположен параклисът “Св.Архангели”. Камбанарията датира от 1933-34 г.

Храмът впечатлява със своите стенописи, които покриват както стените му, така и аязмото. Заможността на гражданите, както и това, че бил подчинен на Бачковския манастир обясняват факта, че стенописите през 1850 г. били направени именно от одринския зограф Моско, изографисал и съборната църква в манастира. Аязмото “Св. Йоан Предтеча” е изписано от Захари Зограф още през 1838 г. и се смята за първия храм, в който той започнал да рисува стенописи. Вероятно това бил един вид изпит на уменията на зографа, който 2 години по-късно бил повикан да изпише и църквата „Св. Никола” в Бачковския манастир. И едните, и другите фрески на двамата зографи (Моско и Захари) не отстъпват по качество от тези в Бачковския манастир. Иконите в храма пък са от XVIII-XIX в. и са дело на майстори от различни школи.

В храма има и една чудотворна икона „Света Богородица – Елеуса (т.е. Милостива)”, която участниците в поклонението имаха възможността да видят и целунат. На празника Преполовение иконата се отнася с тържествено литийно шествие в Бачковския манастир. Затова и най-големият църковен празник в града от 1896 г. е именно Преполовение. Литийното шествие се прави повече от 100 години като сега иконата се изнася пеш само до края на Асеновград, а оттам се превозва на платформа с автомобил. След водосвета и тържествата в манастира следобед на същия ден тя се прибира обратно. Не е известно чия ръка е изографисала тази чудотворна икона на Божията майка, която е и е по-къса от всички останали икони на иконостаса. Специалистите смятат, че тя е рисувана около XII в.. Когато преди 20 години решили да я реставрират, те сложили изображението под рентген, при което под пласта от 1763 г. се разкрило наличието на друг живописен слой. Експертите обаче се произнесли, че той не бива да се търси, а е по-добре иконата да остане в този си вид. Предполага се, че това е реликва, която е била намерена в параклиса, върху чиито останки е съградена църквата.

Когато били полагани основите на храма отдолу бликнала вода и по необясним начин в нея се появили рибки. В аязмото постоянно се поддържат рибки именно заради икона на Захари Зограф, която се намира в параклисчето, в което блика лековитата вода. Майсторът е пресъздал сюжета с животворящия източник, св. Богородица и на иконата е изрисувал езерце, в което е добавил и няколко рибки. Отвън куполът на църквата също е направен да наподобява люспи.

След като посетиха и аязмото под храма и успяха да си налеят вода от него, освежени и ободрени, поклонниците се отправиха към Араповския манастир „Света Неделя“, разположен на около 10 км. източно от Асеновград и на 30 км. от Пловдив. Интересна е историята на този манастир, с която дякон Петър запозна участниците в поклонението. Той е възникнал до древно аязмо, недалеч от асеновградското село Златовръх (наричано през XIX в. Арапово) и е един от последните основани манастири преди Освобождението. Според преданието, водата от аязмото излекувала сляпата дъщеря на местния турски бей Арап, управител на Станимака. В знак на благодарност беят построил сегашното аязмо и дарил земята и пари за построяването на манастир. Строителството му започнало около 1856 г. от йеромонах Софроний. Първоначално манастирът бил основан като монашеско общежитие край аязмото, а до 1863 г. се оформил като цялостен манастирски комплекс. Построен бил с дарения на родолюбиви българи от областта. Поканени били родопски майстори от с. Югово, начело със Стоян Узунов (Гудевски), а за прототип бил използван Горноводенския манастир. Съборната църква „Св.Неделя“ е завърше­на през 1859, както става ясно от надписа над западната му врата. Тя е внушителна трикорабна, триапсидна кръстокуполна каменна постройка с притвор, чиито външните стени са облицовани с каменни блокове. Шест каменни колони поддържат купола, а подът е покрит с мраморни плочки. Иконостасът и четирите малки икони при колоните също са дело на майстор Узунов. За разлика от църквата в Горноводенския манастир, тук страничните входове водят във вътрешността на храма, вместо в притвора. Силното земетресение от 1928 г. повредило църквата и стенописите й. През 1930 г. Николай Евров възстановил найния купол.

Ктиторските надписи свидетелстват, че зографисването на съборната църква станало със средства, събрани от населението при игуменството на архимандрит Софроний. Стенописите са дело на художниците Алекси Атанасов и ученика му Георги Данчов-Зографина (1846-1908), родом от Чирпан, личен приятел и сподвижник на Васил Левски. В храма са изобразени повече от 150 сцени. За първи път в българската монументална живопис са изобразени животът и делото на светите братя Кирил и Методий. Това е направено в цикъл от 10 последователни теми, последната от които е сцена на смъртта и погребението на Солунските братя. В първия ред на южната и западната стена са фигурите на български светци и иерарси: патриарсите Йоаким и Евтимий Търновски, Марко, епископ Преславски, Теофилакт Търновски, Иларион Мъгленски и Онуфрий Габровски. Сцената „Св. Цар Борис се кръщава от Методий” е характерна за Зографина. Тук намираме също сцени с житията на св. Неделя, на св. Йоан Кръстител и на особено почитаната в този район св. Параскева. Представени са още сцени от живота на св. Иван Рилски. Една от най-ценните икони в манастира е тази на Св. Богородица, която е чудотворна. Това бе третата чудотворна икона на Божията майка, която поклонниците успяха да видят и целунат в този ден.

Манастирските сгради са построени на два етапа. Първоначално към 1856-59 г. бил издигнат един П-образен корпус, обграждащ църквата от изток, запад и север. Днес от него е оцеляла само западната двуетажна страна с монашеските килии. По-късно в югозападния ъгъл на двора било пристроено второ крило със самостоятелен вход, служещо за гостоприемница. То било възстановено в 1935 г., след сериозните повреди от земетресението от 1928 г. За съжаление, корпусите откъм север и изток, днес вече не съществуват. Запазен е само външният им зид с голяма порта, извеждаща към аязмото. Извън двора, недалеч от северния вход на манастира, се намира и самото аязмо. Около него е построен първият параклис, запазен и до днес, който е изографисан също от Георги Данчов в 1870 г. Тук отново е повторена сцената с покръстването на княз Борис IМихаил. Водата от аязмото помага при влошено зрение, както свидетелстват жителите на близкото село Златовръх. В южната част на манастирския двор се издига и голяма каменна кула, която народната памет свързва с името на Ангел войвода – един от най-известните хайдути в района, който бил и основен дарител на манастира. Кулата е правоъгълна и е използвана за наблюдателница и жилищна постройка. Първите два етажа са каменни с тесни прозорчета, приспособени за бойници, а на третия е жилищната част с дървена конструкция и силно издадени еркери.

Манастирът бил тясно свързан с просветната и революционната дейност в околността. През 1868 г. тук било открито училище за свещеници, наред със съществуващото новобългарско училище с около стотина ученици от областта. Манастирът е обучавал будни българчета, с което монасите се противопоставяли на фанариотското влияние в църквите и училищата в района. През 1871-72 г. манастирът служел за едно от многобройните убежища на Васил Левски, а игуменът Гервасий сам основал тук таен комитет. По време на Априлското въстание в Араповския манастир е пребивавала и майката на Иван Вазов със своите деца. През руско-турската освободителна война (1877-78 г.), обителта била опожарена от отстъпващите османски войски, като впоследствие отново била възстановена.

Въпреки студеното време, поклонниците останаха доволни и от факта, че именно Араповският манастир, имащ за небесна покровителка светицата, чието име носи и митрополитския катедрален храм в София, бе последната светиня, която те успяха да посетят през тази година. На връщане към София дякон Петър изнесе беседа за ролята на Църквата като лечебница за човешката душа, в която се учим на смирение, покаяние и милосърдие. „Необходимо е единствено да се предадем с вяра на Христос, който е лекар на душите и телата ни и който ни води по пътя към царството Си. Единствено когато човек обикне Господа, тогава ще получи изцеление. Трябва само да изчисти сърцето си от всичко ненужно, за да влезе там Христовата любов, върху която да изгради живота си”, каза дякон Петър. Напролет, с Божия помощ, поклонническите пътувания ще продължат и в други епархии на светата ни Българска Православна Църква.

София, 13 декември 2010 г.

текст: дякон д-р Петър П. Симеонов

Катедрален храм „Света Неделя”