Бидейки оправдани с вяра, имаме
мир с Бога чрез Господа нашего
Иисуса Христа (Римл. 5:1)
Преди да спра вашето внимание върху тези думи на св. ап. Павла, взети из посланието му към Римляните, нека кажа няколко думи изобщо за самото послание и каква нужда е заставила св. апостол Павла да го напише.
От всички апостоли, св. ап. Павел е оставил най-много послания, писани до разните църкви, основани от него. По дълбочина на мислите, които е развил в тях, много от отците на църквата смятат св. апостол Павла за пети евангелист, а посланията му за второ евангелие. Той е написал 14 послания. В Библията са наредени, не кое кога е написано, а по значението на съдържанието му. Главната мисъл, прокарана в посланието до Римляните, както и във всички други послания, е оправданието на грешника пред Бога, чрез вярата в Иисуса Христа. Посланието е написано в гр. Коринт в 59 год. след Рождество Христово, а е изпратено в Рим чрез Фива, която е била дяконица в Кенхренската църква в гр. Коринт. Посланието е писал някой си Тертий, а св. ап. Павел му е диктувал какво да пише.
От посланието се вижда, че св. ап. Павел отдавна имал горещо желание да посети Рим, който тогава е бил столица на света. Римската църква е основана преди св. ап. Павел да отиде там. Първите семена на християнството са посеяни, вероятно от иудеите, които свободно живеели в тоя град при първите императори. Във великия празник Петдесетница, в който ден Дух Светий слезнал върху апостолите, имало дошли иудеи и от Рим, които с внимание слушали вдъхновената реч на св. ап. Петра. Без съмнение, в числото на трите хиляди, повярвали в проповедта на св. ап. Петра, се е имало някои и от Рим. Връщайки се оттук, като Христови проповедници, те са били първите проповедници на християнството в Рим. Ето така се проповядвало и разпространявало християнството в Рим. И Римските християни, състоящи се от иудеи и езичници, доста много напреднали в новата си вяра. Този факт го отбелязва св. апостол Павел в посланието си до Римляните, като казва, че „за вашата вяра се говори по цял свят“ (Римл.1:8). При все това, св. ап. Павел виждал, че за да закрепнат по-здраво във вярата си, необходимо е да им разкрият основните истини на новата им вяра. А една от тия истини е, че човек се оправдава пред Бога чрез вярата си в Иисуса Христа. Затова и посланието към Римляните не е едно обикновено писмо (послание), а едно обширно богословско изследване, обяснение на главните истини на християнската вяра.
След тия уводни думи, нека спрем вниманието си върху текста, поставен в началото на проповедта.
Бидейки оправдани с вяра, имаме
мир с Бога чрез Господа нашего
Иисуса Христа (Римл. 5:1)
Кое е това оправдание, за което говори апостолът? Кому сме съгрешили, та сме се оправдали и то с какво? – Чрез вяра в Иисуса Христа? Нали пред хората се оправдаваме, напр. в съда, когато докажем нашата невинност? А тук какво казва апостола? – Ние сме се оправдали не с доказване на нашата невинност, а с вяра в Иисуса Христа? Тогава, коя е тази вина на хората, която не се оправдава с доказване човеческата невинност, а само с едно: чрез вяра в Иисуса Христа? –Тази вина е грехът на Адама. Адам съгрешил пред Бога. Престъпил Неговите заповеди. И от момента на съгрешаването той отпаднал от Бога. Обаче, този грях той по наследство го предал на своите потомци. Един човек съгрешил, но този грях го имат всички хора. На една река, щом изворът е мътен, то и всичката вода ще бъде мътна. Подобно нещо е и с човечеството. Извора на него – Адам е мътен, (грешен) следователно, и цялото потомство от него е грешно. Кой ще може да оправдае човека пред Бога за тази вина? С какво ние можем да умилостивим Бога, та да ни извини и опрости греховете? С делата ли? Не! Бог е толкова велик, че ние хората не можем да извършим дело, с което да удовлетворим безкрайната Божия справедливост и да получим оправдание. Тогава, с какво можем да се оправдаем? Само чрез вярата в Иисуса Христа. Тъй учи апостол Павел. Нека запомним, че оправданието, което получаваме от Бога дава ни се не по някаква наша заслуга, а даром, по Неговата благодат (Римл. 3:24). Под благодат тука се разбира милосърдието, благостта и любовта Божия. Как пък даром, могат да запитат някои, когато и при вярата се изискват трудове и подвизи за добри дела? Така е, но тия трудове са нужни само като доказателство за присъствието в човека на истинска и жива вяра, а не като достатъчно удовлетворение на Божията безкрайна справедливост. Както и един длъжник из своите оскъдни средства заплаща нещичко от своя дълг, свидетелствува само за своето желание да се разплати, но за неизплатения дълг и поради невъзможността да се разплати, той трябва да бъде осъден и да лежи в тъмница. Това именно осъждане се снема от човека даром, по Божията благодат. Още по-нагледно туй може да се представи с примера на човека, който е паднал в дълбока яма или кладенец. За да бъде изтеглен от там, той непременно трябва да се залови и държи за спуснатото към него въже (това е неизбежно условие за неговото спасение – деятелна, активна вяра, а не само да гледа на него). Но туй едничко обстоятелство, че той се е хванал за въжето, още не е заслуга от негова страна и никак не го прави достоен за спасение. И ако туй спасение стане, то ще бъде чист дар на милостта и благоволението на Спасителя. Така щото милосърдието Божие е първа и главна причина на нашето спасение и като причина на спасението е противоположно на правосъдието, което изисква строго изпълнение на законите.
И това оправдание ние получаваме чрез вяра в Иисуса Христа. Апостолът в четвъртата глава от същото послание посочва и на примери, как чрез вяра в Иисуса Христа хората са се оправдавали. Казва ни се за Авраама, че повярвал, и тази вяра му се вменила за правда и той се оправдал от Адамовия грях. Признат е Аврам за праведник, не защото направил туй или онуй,а защото повярвал в Бога, че Той ще изпрати Месия за спасението на човечеството и тази вяра му се вменила в правда, и тя го спасила. „Да се не краде и да се не убива е дело най-обикновено; но да се повярва, че Бог е силен да извърши невъзможното, за това се иска велик дух“, казва св. Иоан Златоуст. Така е не само с Аврама и с ветхозаветните праведници, но и с всички хора, които повярват в Иисуса Христа, ще получат оправдание. Но в що се състои тази вяра в Иисуса Христа, чрез която ние можем да получим оправдание? Тази вяра се състои в това, че Бог изпратил Своя Син, Иисуса Христа, Който бил предаден на страдания и смърт, заради нашите грехове и възкръснал за нашето оправдание. Който повярва, че Иисус Христос за нашето спасение е слязъл от небето, приел човеческа плът, пострадал, умрял и възкръснал, и който повярва така и се кръсти, той ще бъде спасен; тази му вяра ще му се вмени в праведност, та макар и да е най-голям грешник.
Аз се спрях малко повече върху думите на св. апостол „оправдани чрез вяра“, за да разберете и запомните, че ние се оправдаваме пред Бога за греха, който сме получили по наследство от Адама, не по някакви наши лични заслуги, а по Божия милост и прошка, и то при едничкото условие да повярваме, че Иисус Христос е Месия и е изпратен да ни изкупи от Адамовия грях. – Това е смисълът на тези думи на св. апостол.
Каква полза има от оправданието?
Първият плод е, че ние сме в мир с Бога; „Оправдани чрез вяра“ имаме мир с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос. Под думата мир се разбира не обществен мир, не взаимно съгласие между хората, а спокойствие на съвестта, мир на душата, която не се бои от осъждане. Наистина, ние всички тази вина, поради нашата греховност не чувстваме, но ще дойде ден, когато всяка човешка душа ще се събуди от духовния си сън и ще разбере и съзнае тази своя греховност.
Друг плод от оправданието е получаване благодатта Божия, проявена в разни дарове: дар да се предсказва бъдещето, дар за учителство, дар за изгонване бесове и изцеление на разни болести.
Удостоилата се душа с Божията благодат не се бои от скърбите, не се предава на униние, когато я гонят, преследват и подхвърлят на лишения и страдания, или пък когато я злепоставят. Чрез скърбите тя достига такава опитност, такова съвършенство, че се хвалят със скърбите; радват се, когато се удостоят да претърпят някоя неприятност за своето благочестие, защото знаят, че от скърбите произлиза търпението, от търпението опитността, и от опитността надеждата, а надеждата не се посрамва.
Животът на благочестивите люде много прилича на развълнувано море. Каквото става в такова море, подобно нещо е житейското море. Бурята се повдига. Вълните хвърлят кораба ту в една, ту в друга страна, наклонява се и като че ли ще потъне. Неопитните моряци са обхванати от голям страх и отчаяние. Плачат и викат за помощ. Обаче, опитните плувци, които много пъти са подхвърляни от такива вълни, не се страхуват. Кормчият на кораба е придобил такава опитност, че може да дава такава насока на кораба, че да се носи по буйните вълни. Бурята го научила на опитност, а опитността поддържа както в него, така и в пасажерите на кораба надеждата, че кораба благополучно ще пристигне в пристанището.
Подобно нещо бива и с благочестивите хора. Скърбите, лишенията, оскърблението, раните, тъмницата не ги отчайват, а ги каляват в търпение, тъй че те сред скърбите се радват; защото знаят, че пътя на страданието и скръбта водят в царството небесно. Те тъй свикват с тях, че скръбта не само не им се вижда неприятна, но желателна. Когато дълго време не ги сполетява някоя скръб, те си мислят, че Бог, който води Своите избраници чрез страданието в царството небесно, ги е забравил. В разказите за християнските подвижници има една много поучителна повест за един търпелив подвижник на име Акакий.
- Живял Акакий в една килия със стареца си. Старецът често пъти изпитвал неговото търпение, като му правел строги бележки и мъмрения, оскърбявал го, дори го и бил. Ученикът всичко понасял търпеливо, не обиждал стареца, нито пък го осъждал. За изкушенията си (изпитанията) често пъти той разправял на един монах, опитен в духовния живот.Оскърбяваният от стареца ученик бивал весел в тези дни, когато бивал обиждан или удрян, обаче, когато преставали такива изпитания, той със скръб говорил с другия монах, че в тези дни нищо не спечелил за Царството Божие, защото нищо не му се падало да потърпи зарад Господа. След смъртта на ученика-страдалец дошъл при монаха, с когото често беседвал. Старецът му съобщил, че неговият брат умрял. Инокът отговорил, че такива търпеливци не умират.Старецът, за да убеди инока, че неговия послушник е мъртъв, завел го при гроба на послушника. Инокът попитал:
- Брат Акакий, ти умрял ли си?
-Не! Аз съм жив за Господа, отговорил из гроба, защото послушанието и търпението не умират.
И тъй, братя, ние оправдани чрез вярата в Господа Иисуса Христа да не падаме в униние и отчаяние, когато сме в скърби и страдания, но да се радваме, когато ни се случи да потърпим нещо за Господа, като знаем, че скръбта произвежда търпение и твърдост, търпението опитност, а опитността надежда, която не посрамява, защото ние сме определени за спасение, а не за погибел.
А м и н
От Глас на пастирското сърце – Сборник от проповеди
съставил протоиерей Йосиф Милошев