Днешното литургийно евангелско повествование (Мат. 9:1—8) ни пренася в някогашния главен град на Галилея — Капернаум. През времето на Иисуса Христа Капернаум бил красив град. Ако човек се изкачел на един от близките хълмове, пред него се разкривало море от къщи. На юг градът граничел със синьото Генисаретско езеро. Интензивен живот кипел по пристанището и улиците му. И все пак колко нищета крие един голям град! Колко страдания може да види човек там! — Нека влезем в една частна къща! В бедна стая лежи болен мъж. Той е разслабен. Това е тежка болест. Страдащият от нея трябва постоянно да лежи като прикован към леглото. Едва може да се обърне. Трябва да му помагат, когато иска да отмести крак или ръка; съвсем бавно и внимателно трябва да движи крайниците, защото, ако малко ги блъсне, изпитва силни болки; като че ли по цялото му тяло са прокарани телеграфни жици. Така лежи там човекът денем и нощем. Вероятно той не е имал свои близки, които да го обграждат с постоянни грижи. Това правело живота му още по-трагичен.
Един ден идват при него съседи и му казват, че в последно време в Капернаум пребивава един пророк, на име Иисус, Който има силата да лекува болни. «Навярно, Той би помогнал и на тебе! — рекли му те. — Ние сме готови да те занесем при Него. Знаем в коя къща се намира сега. Нека направим опит!» Тези мъже разбрали, че сега именно могат да окажат помощ на своя болен съсед. Любовта им отваря очите, че сега е най удобният случай за тая помощ. Бог всеки ден ни дава поводи да услужваме на другите; но за това трябва да имаме отворени очи и нежно сърце. Някои виждат стара жена да носи тежък багаж, обаче съвсем не се сещат да й помогнат; други се притичват и й оказват помощ. Някои знаят, че у съседите лежи болен човек. Едни идват и питат: Можем ли с нещо да ви бъдем полезни?» А други постоянно мислят само за себе си.
Съседите слагат разслабения на постелка, покриват го с черга, всеки хваща един ъгъл на постелката и така идват при къщата, където е Иисус. Кьщите на изток са обикновено едноетажни с плосък покрив. През една порта се влиза най-напред в един четириъгълен двор. В този двор в ляво и дясно са разположени сградите. Но още при пътната врата носачите не могат да влязат в двора. Той бил препълнен с хора. Вътре в една стая Иисус проповядвал. Стаята и целият двор били пълни със слушатели и на пътната врата се притискали още други, които искали да проникнат вътре. Никой не правел място на друг, защото всеки искал да чуе какво говори Иисус. Невъзможно било да се стигне до Него.
Какво да правят мъжете с болния? — Да се върнат обратно, без да са помогнали на страдалеца, и то, когато са тъй близу до Чудотворния Лекар, не било редно! — Но те, — както повествуват евангелистите Марко (2:4) и Лука (5:19), — намерили изход. По външната стълба, която води за покрива на къщата, изкачили болника върху плоския покрив, направили в покрива достатъчно широк отвор, като махнали няколко плочи, и през него го спуснали с въжета точно пред нозете на Спасителя. Стоещите вътре се отдръпнали назад, доколкото било възможно, и сторили място на разслабения. Естествено, хората били удивени от тая смела акция! Любовта е изобретателна. Упоритостта достига до целта.
Какво е помислил Иисус Христос, когато видял това? — Той мислел по-дълбоко, отколкото хората. Той забелязал голямата вяра на носачите и на болния. Тая вяра донесла страдащия при нозете на Иисуса. Ако тези мъже не са имали такава силна вяра, те не биха си правили толкова труд. Вярата е най-великата сила в света! Иисус Христос казва: За вярващия всичко е възможно (Map. 9:23); вярата премества планини (Мат. 17:20) от трудности, преодолява видимо непреодолими пречки. . . Съседите не знаели отначало как биха могли да стигнат с болния при нозете на Иисуса, но те вярвали, без да виждат; и чрез вярата намерили пътя. Тази смела вяра зарадвала Иисуса.
Какво ли ще да са очаквали хората, които стоели около Иисуса? — Естествено това: че Той ще изцери болния. Обаче Иисус виждал и тук по-дълбоко, отколкото човеците. Той прочел в лицето на болния, че неговата най-лоша болест не била разслабеността, а друга. Той видял в неговите очи едно по-дълбоко желание от това да бъде само освободен от своята болест, забелязал копнеж за едно по-добро спокойствие, отколкото успокояването от телесни болки, именно копнеж за свобода от нечистата съвест, копнеж за душевен мир. При този човек именно разслабеността е била последица от извършени грехове. Възможно е, никой да не е знаел това; може би, дори съседите, които го носели, па и неговият лекар. Обаче двама са знаели туй: болният е знаел: неговата памет му е казвала на какво се дължи треперенето на всички негови членове; също Иисус е знаел: Той прочел в очите миналото на неговия живот. Често пъти греховно прекаран живот има тежки телесни последици. При това идват и други вътрешни последствия — една заспала за доброто съвест; човек става роб на страстта, потъва в плътта; или пък неговата съвест го укорява, той се срамува от своите дела и иска да ги скрие и от Бога. При тоя болен било така, че неговата греховност го мъчела повече от расслабеността.
Иисус Христос видял това, затуй му и казал: «Чедо, прощават ти се греховете!» Тези думи на Спасителя били като балсам за болния. Той повярвал на тях, и вътрешната тревога изчезнала. Гдето има прошка на греховете, там има и мир с Бога. С радостен поглед той благодарил на Господа. Несъмнено повечето слушатели са били разочаровани, когато Иисус не излекувал веднага болния. Те смятали, че за един болен най-важното е да бъде излекуван телесно. А Иисус мислел, че за всеки човек най-важното е да получи чиста, здрава душа. Тсва са два начина на мислене, които все още се срещат. Някои болни нямат никаква друга мисъл освен тая: отново да оздравеят. Най-важното за тях е да притежават пак здрави крака, ръце, здрав стомах, здрави дробове. А Иисус мисли, че най-главното е всеки човек да има  здрава душа, а всичко друго идва на второ място. Лошо е, ако някой мисли само за своето тяло, докато душата му е смъртно болна и е по-грозна от тяло, разяждано от люти рани!
Между слушателите били и някои фарисеи и книжници. Когато Иисус казал на разслабения: «Прощават ти се греховете.» Те свели глави един до друг и шепнели: «Нечувано! Какво високомерие! Това е богохулство! Само Бог може да прощава грехове!» — Право е, че ако обикновен човек би казал на разслабения: «греховете ти са простени!», —това нямаше да бъде истина. Той нямаше да получи мир. Но когато Бог така говори, туй е вече съвсем друго! Когато едно дете извърши нещо нередно и се кае за своята грешка, и майка му каже, че му прощава лошата постъпка, то се успокоява и изпълва с радост. Така също Господ възвърнал душевното спокойствие на разкаялия се грешник.
Иисус прочел мислите на книжниците и фарисеите. Той им казал: «Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи?» Естествено книжниците мислели, че било по-лесно да се каже: прощават ти се греховете, защото дали чрез това действително е настъпила промяна, човек не може да знае, но ако един болен телесно оздравее, това би било чудо. Без да чака техния оттовор, Христос продължил: За да знаете, че вътрешното чудо на опрощаването на греховете е станало, ще прибавя само външното чудо на оздравяването; и казал на разслабения: «Стани, вземи си постелката и върви у дома си!»
Едно чудо в духовния свят е по-голямо от едно чудо в материалния свят. Оздравяването на душата е по-голямо от оздравяването на парализирани крака. Но ние човеците сме тъй приковани към видимото и осезаемото, че видимото дело ни прави по-силно впечатление, отколкото действието в душата. За да посочи на книжниците, че действително е извършил по-голямото дело, изцеряването на душата, че Неговите думи не са празни, но са действени, Иисус прибавил и по-малкото, видимото действие и изцерил тялото на болния. Човекът, който досега с изкривени членове е лежал, се изправя. Неговите крайници придобиват сила. Той става, сгъва постелката, на която е бил носен, и си тръгва.
В резултат на това чудо всички зрители се ужасили и казали: «Никога такова нещо не сме виждали!» Очевидно, те са повярвали в Иисусовата сила да лекува болни. На всеки случай и ние трябва да научим това. Външното дело трябва да ни научи да вярваме в Божията сила, която и в душата може да изгони злото и да съзида доброто; както Бог може да помага в телесното и да лекува, така Той може да формира и нашата душа според Своята воля.
Братя и сестри,
По-конкретно казано, каква е поуката за нас от този евангелски разказ? — Тя е следната; Щом е безспорно, че греховете водят до тежки физически страдания, ние трябва да се пазим от тях като от отровни змии, тоест: всячески да се стараем да не грешим. А съгрешим ли, подобно на разслабения, трябва искрено да се каем и да търсим спасение при Иисуса Христа, Който, като види нашето сърдечно съкрушение, чрез Своите земни представители свещениците, и нам ще каже при Тайнството изповед: «Дерзай, чедо, прощават ти се греховете!»
От случая с фарисеите и книжниците в тоя евангелски разказ узнаваме, че Бог знае и тайните помисли на човека. Щом е тъй, не бива ние да допускаме в сърцето си лоши и нечисти мисли, защото много лесно те могат да ни подтикнат към порочни действия. Затова всеки път трябва решително да пропъждаме от душата си всяка скверна и зла мисъл. Със силата на волята и с Божия помощ веднага да я отстраняваме и заместваме с благи и чисти мисли.
Ако тези две истини усвоим: че грехевете разсипват здравето ни и че нечистите мисли могат да доведат до нечисти дела, и съответно се пазим и от едните, и от другите, ние с голяма полза за себе си сме присъствували на днешната света Литургия.— А м и н!

Доростолски и Червенски +Митрополит Софроний