Братя и сестри,

Човекът е двусъставно същество: състои се от тяло и душа. По тази причина той води и двойно съществуване: външен живот и вътрешен, истински живот. Голям дял в нашия вътрешен живот заемат чувствата (емоциите): радост, състрадание, любов, благоговение, гняв, омраза и др. На всички тези вътрешни преживявания човекът винаги дава и външен израз. Така например: когато сме скръбни, главата ни е клюмнала; когато сме радостни – лицето ни е засмяно; когато изпитваме срам – неволно се изчервяваме и пр.

Върху тази връзка, която съществува между душевните преживявания и външните им прояви почива употребата на сомволите в живота на човека. Що е символ? (от гръцкия глагол симвало - съвпадам). Той е конкретен образ или действие, с което изразяваме нагледно една отвлечена идея. Например: трите цвята – бяло, зелено и червено, са символ на българската национална общност; плачещата върба със своите тъжно увиснали клони, е символ на дълбока скръб; агънцето е символ на кротост, гълъбът – на чистота и т.н.

Твърде много символите, като изразни средства на вътрешните ни душевни преживявания, се използват в богослужението, където вярващият, под различни форми и действия, дава израз на общението си с Бога посредством своето религиозно чувство. Последното е най-дълбоко, цялостно и мощно преживяване на човешката душа. В него има и любов, и страх, и благоговение, и срам, и дълбока печал и скрита радост и пр. Затова то е свързано с най-различни външни изразни прояви.

Всички тези външни прояви, форми, действия и символи, чрез които вярващият човек изразява своето вътрешно религиозно преживяване, съставляват богослужението. В него има: слова (молитва), пение (музика), живопис, кадене тамян, палене свещи, полюлеи  и кандила, кръстене и много други.

Днес, братя и сестри, ще поговорим и побеседваме с вас за едно от тези изразни средства в нашия църковно-богослужебен живот, а именно – ще разгледаме въпроса:

Защо палим кандило пред иконата?

Паленето на кандило пред иконата е вековна християнска богослужебна практика. В нея има мъдра поука, дълбок смисъл и значение. Със скромните си сили, аз ще се опитам да предложа на вашето внимание тази поука за назидание и спасение.

1. Преди всичко горящето кандило ни говори, че нашата вяра е светлина; че християнската религия е религия на вечната светлина!

Сам Спасителят Христос казва: „Аз съм светлината на света!“ (Иоан 8:12). От тук и поуката: светлината на кандилото ни говори за благодатната светлина, с която Христос озари целия човешки род при идването си на земята.

Преди Христа езическият свят бе затънал до гуша в непроницаемия мрак на греха и порока. Човечеството тънеше в страдания, кърви и робска неволя. Рим, културният представител на езическия свят до Христа, бе издигнал най-големите жестокости, свирепости и низки пороци в добродетели. Народите тънеха в езически мрак и робско безправие. Но дойде време, когато мракът на тази нерадостна действителност бе разпръснат от изгрева на Слънцето на Правдата – Христа Спасителя. В символа на нашата вяра наричаме Христа „Светлина от Светлината“.

Тази благодатна светлина, тъй символически изразявана чрез пламъка на горящето кандило, осветява човешкия род ето вече 2 хиляди години и му сочи пътя към спасението. Думите на Христа Спасителя: „Аз светлина дойдох в света, щото всеки вярващ в Мене, да не остане в тъмнината“ (Иоан 12, 46), гальовно достигнаха до ушите на страдащото човечество. И целият стар свят, със своя страхотен изполински ръст, се страшно сгромоляса и се стопи както восъкът пред лицето на огъня. Човечеството обърна погледа си към изгрялата светлина – Христа, Който победи мрака на езическите векове. От тогава до сега всичко добро, свято и красиво в живота на народите се гради, движи и съвършенства чрез поривите на светлината, с която Спасителят осиява човешките души и сърца.

Християнино, преклони колене в молитвен стон пред горящето кандило и не забравяй, че неговата светлина е символ на Христовата светлина в живота, символ на нашата вяра, която е вяра в светлината! И след това тури ръка на сърцето си и откровено, чистосърдечно сам на себе си отговори: „Гори ли пламъкът на вярата в кандилото на моята душа, или отдавна е изгаснал? Озарено ли е моето сърце от светлината на Христа, или още тъне в мрака на греха и порока? – Погледни в пламъка на кандилото и в изображенията на светите икони, и те ще ти кажат, че ти, като християнин, си призован да бъдеш носител на небесен огън и светлина; че ти трябва да светиш не със скъпоценно облекло и елмазени накити; не със знание и мъдрост човешка; не със силата на твоето обществено положение, нито с жезъла на властта и венеца на суетната земна слава, а с кристалната чистота на своето сърце, окъпано в златните лъчи на евангелската светлина!

2. Ние палим кандилото още, за да ни напомня то за светлия характер на оня светител, пред чиято икона то свети и с това да подражаваме на живота и делата му!

Нали светиите са наречени „Синове на светлината“? Църквата възпява например Божията Майка като „по-чиста от слънчевата светлина“. А Сам Спасителят казва за праведниците че блестят „като слънце в царството Божие!“ (Мат. 14:43). Божиите угодници, светиите, през всички християнски векове, са „очистено кристално огледало, в което се оглежда красотата и величието на Христа Спасителя – Слънцето на правдата, и на Неговото Божествено учение. Техният свет живот, подвизи, добродетели и слава, са така привлекателни, така светли, че светят на цял свят през всички времена“. (Жития на свет. – Хр. Попов).

Свети Симеон Метафраст казва: „Светиите са като светлината на звездите. Звездите, поставени на небето, осветяват цялото поднебесие – и земята озаряват, и на морето светят, и плаващите кораби напътстват. Такава е светлината и на светиите: при все че са затворени в гробове мощите им, тяхната сила в поднебесието не е ограничена със земни предели. Чудим се на техния живот и се удивляваме на славата, с която Бог е прославил тия, които са Му угодили!“

Всеки един от нас носи името на някой християнски светец, а всички вкупом, като християни, носим името на Христа Спасителя. Като такива ние имаме задължението да преуспяваме в нравствения живот. В това отношение ние разполагаме с достатъчно  образци и конкретни примери за нравствен живот в лицето на християнските светци, които навремето са били като нас, хора облечени в плът с всички немощи и греховни склонности, и които са достигнали святост и нравствено съвършенство при тези условия, сред които сме поставени да живеем и ние днес.

 Над всички тях, обаче, стои образа на Спасителя Христа, Когото ние, християните, имаме за нравствен идеал. Историята на човешкия род познава само личността на Христа, Който е обладавал в абсолютна пълнота нравствено съвършенство.

Християнино, ти си длъжен, като палиш кандилото, пред иконата на Бога и Неговите угодници, да подражаваш на вярата им, на живота и делата им! Да подражаваш на техните светли добродетели: преданност към Божията воля; ревност за Божиите слова; непрестанно молитвено настроение и общение с небесния Отец; дълбоко смирение, безкрайно търпение, нравствена чистота и святост!

Приеми и тази поука от запаленото кандило и грижливо я скътай в дълбочината на своето сърце!

3. Ние палим кандилото още и за туй: да бъде елеят в него нашата малка жертва пред Бога, който цял се пожертвува за нас. Едно доказателство за благодарност и чиста любов към Онзи, от Когото всеки час просим и получаваме всичко, що имаме: и живот и здраве, средства и условия за съществуване, и всицко изобщо, което ни дарява , без всякаква заслуга от наша страна, безпределната Божия милост.

Братя и сестри,

Човекът е най-непризнателното същество на грешната земя. Затова и великият руски писател Достоевски е дал, може би, най-сполучливото определение за човека, като е казал: „Човекът, това е едно двукрако и неблагодарно същество!“

Тази мисъл особено ясно се подчертава в евангелския разказ за 10-те прокажени. Христос ги изцерил от опасната им болест, но само един се сетил да се върне и да Му поблагодари. Затова с огорчение в душата си го пита: „Нали и десетимата се очистиха, а где са деветте? (Лук. 17:17).

А има за какво да благодарим на Господа. Неговата мисъл и щедрости са безкрайни както дъното на океана. Ние благодарим дори и за най-малката услуга, като например за кибритената клечка, за чаша вода и др. И добре правим. Но що са тия нищожни дарове пред дивната и необятна вселена и всички блага пръснати от мъдрата Божия ръка из нея, за нас, неблагодарните човеци? Всеки ден Бог ни изпраща благодатното слънце из небесата и прави на всички живи твари по земята живота възможен. Та нали от Него е всичко? Нашият живот, нашето здраве, нашите сили и способности – всичко това е от Бога! Цялата земя ни храни със своите плодове. И всичко това ние получаваме от всемилостивия Бог съвършено даром.

Но това ли е всичкото? – Не! Човекът има в себе си и един друг Божи дар, който струва по-скъпо и от целия свят – това е нашата безсмъртна душа, която е частица от Божията същност. За нея Спасителят справедливо пита: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк.8:36). Също за нея Христос напусна Своя царствено-божествен трон на небесата; слезна на грешната земя и живя като последен бедняк; възвести на людете Своето Божествено учетние; проповядва, страда, умря и възкръсна! И всичко това Той направи, за да изкупи със Своята драгоценна кръв човешката душа, този безценен бисер у човека, от проклятието и смъртта!

Християнино, ти с какво ще се отплатиш на Христа за Неговата велика саможертва? Той проля кръвта Си за теб. Как ще се отблагодариш на Господа за всичките Му щедрости и милости? Какъв дар и жертва ще му принесеш? – Свети цар и пророк Давид казва: „жертва на Бога е дух съкрушен: сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш!“ (50 псалом).

Запаленото кандило, с чистия елей в него, символически изразява нашето любящо Бога сърце, изпълнено с елея на най-чиста и жертвена любов. Чрез него (чрез кандилото) ние символически пренасяме нашето сърце, като най-малък дар на Бога, в знак на благодарност за всичките Му благодеяния към самите нас и към целия човешки род.

4. Какво ни учи още запаленото кандило? Неговата светлина е най-грозното плашило за злите сили, които често връхлитат човека. А при молитвата не рядко разсейват нашата съсредоточеност, като отвличат вниманието ни другаде, а не към Бога! Защото тъкмо такава светлина, посветена Богу или на Неговите угодници, силите на злото не могат да изтърпят, а бягат подобно на бухалите от светлото сияние на изгрева.

Народът казва: „бяга като дявол от тамян и кандило!“ Да! Злите духове бягат от тамян, бягат от всичко, което е свято, чисто и Богоугодно. Но най-вече бягат от светлината на запаленото кандило, чрез пламъка на което вярващият християнин символически изобразява огъня на своята вяра и привързаност към своя небесен Баща на Светлината – Бога!

Братя и сестри, помислете само колко хора има по земята с нечисти сърца и души, които тънат в мрака на греховната и порочна смрад. Те бягат от своя изобличител – изворът на светлината  - Бога. Отбягват всяка среща с Него. Те търсят тъмнината, където изобличителния лъч не осветява порочните им дела. И тук най-често продават своята човешка чест и достойнство. Защото тъмнината за тях е пазарът, където потъмнелите им души и съвести разменят и продават тъмните си дела!

Християнино, винаги, когато заставаш пред кандилото на молитва, запитай се сам, дали и ти не си от тях. И ако забележиш, че злите сили са успели вече да вкарат в твоето сърце първите си стрели във формата нанедостойни мисли, скверни подбуди и пожелания, издигни очи към запаленото кандило. Неговата светлина, чрез твоята сърдечна покайна молитва ще разбият пристъпите на лукавия и сърцето ти ще се освободи и очисти. Освен това знай, че ти като християнин, имаш неотменимо задължение, тук пред кандилото, пред Бога, да се помолиш за всички потъмнели човешки души в бурите на живота, които са изоставили пътя на светлината и са станали роби на греха. Та дано Бог, по неизказаните пътища на Своята милост, да ги вразуми и изправи!

5. Чуйте и друга поука: Кандилото ще ни подтикне към самоизгаряне. Както маслото и фитилът, по наша воля, горят в кандилото, така и душата ни, покорна на Божията воля, да гори с пламъка на най-гореща любов към Бога!

Живата, дейната вяра в Бога, целият религиозен живот на християнина, е възможен само в любовта. Тя е стихията на християнската нравственост. В неописуемите мъки на Голготския Страдалец ние виждаме образец, идеал на истинска жертвена любов. Тук, на Голгота се издигна любовта и започна да свети върху всечовешкия небосклон, като най-силна светлина, която не се помрачава от леденото безлюбие на света.

„Бог е любов!“ (Иоан 4:8). – казва св. Иоан Богослов. Следователно: Той е изворът на християнската любов. Ние пък сме Негови чада. От тук следва, че и отношенията ни към Бога трябва да бъдат синовни, пропити с жертвена синовна любов. Любовта по същина е единение между любящите се. Тя е пребъдване на любящите се един в друг.

Сърцето на християнина трябва да изгаря като фитила на кандилото в пламъка на любовта към Бога. Сам Господ Иисус Христос казва да любим Бога: „от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила.“ (Марк. 12:30). Ето това значи да гори сърцето ти с пламъка на най-горещата любов към Бога: Всичко да Му отдадеш и с всичко да Му служиш!...

Когато, застанали на колене пред кандилото, ние се молим пред игривия му пламък, нека да си припомним всичко земно, което ни отделя от Бога, и да го изгорим в този пламък. И след това да издигнем сърцата си нагоре, към Бога, в молитвено-любовен екстаз, и опрени на Неговата блага десница, да сложим глава в огнените скути на бащинската Му любов със синовна преданост. И тогава ще почувстваш как сърцето ти гори с огъня на любовта; тогава ще почувстваш как от душата като че пада бреме; и вярва ти се, и плаче ти се (от умиление) и ти става леко, леко...(Лермонтов – „Молитва“).

6. Чуйте и друга поука от кандилото: То ни служи като укор за тъмните ни дела, лоши мисли и желания и ни позовава по пътя на евангелската светлина. То ни приканва да изпълним заповедта на Спасителя: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец!“ (Мат. 5:16).

Пред очите на човека стоят винаги два пътя: единият е на светлината и спасението, а другият – на тъмнината и погибелта. Първият се мъчно следва, понеже по него има много стръмнини и остри завои. Но блажен е оня, който ги превъзмогне, защото ще стигне в края на краищата при самия Извор на светлината – Бога. Вторият пък е гладък, нанадолен и съблазнителен, без стръмнини и остри завои. По него пътникът, веднъж тръгнал, мъчно се спира, защото движението става като че ли по инерция. Но нещастен е оня, който тръгне по този път и не се осъзнае, не спре и се върне на време, защото рано или късно ще стигне при бащата на вечната тъмнина – Сатаната!

Първият път е пътят на добрите и богоугодни дела, които се раждат от огрените от Бога души. У всеки човек душата е неразривно свързана с делото. Нашите действия, нашите дела, постъпки, погледи и движения са огледало на нашата душа. И ако тя е светла, огряна от Бога, и делата ни ще светят. Душата на човека пръска своята светлина чрез делата. Затова светлината на делото е светлина на душата. А светлината на душата е искра от Божия Дух, искра от бащата на светлината – Бога. Затова Христос казва на Своите последователи: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец!“ (Мат. 5:16). А св. апостол Павел ни съветва: „Постъпвайте като чеда на светлината, защото плодът на Духа състои във всяка доброта, правда и истина!“ (Еф. 5:8).

Вторият път е пътят на греха и порока. Неговата нанадолна плоскост съблазнява неукрепналия във вярата, който, дал веднъж гръб на вечната светлина, се отправя с бързи крачки надолу, в мрака на греха. И, забравил се в порока, става участник в „безплодните дела на тъмнината!“ (Еф. 5:11).

Затова: Чуй братко, чуй и ти сестро! Човекът е пътник на земята. Това са два пътя в живота. По кой ти ще тръгнеш? Кого ще предпочетеш и кого ще изоставиш? Побързай да застанеш пред запаленото кандило и то ще те научи. Тук, откъснат от шума и суетата на улицата, падни на колене и в полумрака на примигващото кандило отхвърли делата на мрака и облечи оръжието на светлината (Рим. 13:12). Светлината на кандилото ще ти подаде ръка и ще те изведе от кръстопътя на живота. Тя ще бъде укор за тъмните ти дела, мисли и желания, ще те върне от пътеките на греховния мрак, за да те поведе с бързи крачки по пътя на евангелската светлина, по пътя на Бога, у Когото е спасението и живота. Господ казва: „Който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота!“ (Иоан 8:12).

Затова: винаги когато заставаш пред запаленото кандило, помни тази поука и провери по кой път вървиш!

7. Ето ви и последната поука: Както кандилото не може да се запали без нашите ръце, така и сърцето ни, това вътрешно у нас кандило, не може да се запали без свещения огън на Божията благодат, та макар и да бъде пълно и препълнено с най-добри желания и намерения. В него може да има колкото щете горивен материал. Огънят, който ще го запали, ще дойде от Бога!

Християнинът получава даровете на Божията благодат още с влизането си в лоното на Църквата – чрез св. тайнство кръщение. С това той приема в себе си една жива, творческа сила, носителка на живот: на добро, на правда, на обич. Всички възвишени пориви, всичко светло, добро и спасително от гледище на Божията воля в нашия живот, е дело на Божията благодат. Тя запалва огъня в сърцето. Тя претворява и възражда за нов живот нашата склонна към злото воля. Тя прави сърдитият кротък, гордият – смирен, скъперникът – щедър, развратникът – целомъдър. Който няма тази благодатна сила у себе си, е достоен за окайване.

Каквото е тихият попътен вятър за лодката; каквото е запаленият бензин за мотора; каквото е дъждът за попуканата от суша земя – това е Божията благодат за човешкия живот. Дните на твоя живот може би да протичат най-охолно и безгрижно, но ако не гори кандилото на твоето сърце с огъня на Божията благодат, то колкото и висши на глед копнежи и желания да имаш, ще останат без полза. Ти ще бъдеш може би прекрасно-бяла мравморна чешма, из която ще тече нечиста, негодна за пиене вода. А може би да бъдеш и съвършено пресъхнал извор.

Всички светци на християнската Църква са достигнали нравствено съвършенство със спасителната подкрепа на Божията благодат – този огън, който е изпълвал сърцата им с ревност и жертвена любов към Бога. Великият Христов апостол Павел казва: „С Божията благодат съм това, което съм!“ (1 Кор. 15:10). Значи: апостолът приписва всички свои добродетели и подвизи не на себе си, а на вседействащата Божия благодат.

Прочее, да пазим и поддържаме благодатния огън в нашите сърца. Да свети винаги това наше вътрешно кандило. То ще осветява пътя на спасението ни. Ако обаче, не го пазим и не го усилваме, ще ни сполети горчивата участ на петте неразумни девици от евангелската притча, на които светилниците, като останали без масло, изгаснали при посрещането на младоженеца.

Горко ни, ако Господ ни свари с изгаснали сърца и души! Горко ни, ако и на нас затвори вратите и ни каже: „Истина ви казвам – не ви познавам!“ (Мат. 25:12).

Братя и сестри,

Тези са поуките от благочестивия християнски обичай – палене на кандило пред иконата. Помнете ги и не ги забравяйте нивга в живота си. Скътайте ги грижливо в пазвите на душите си, защото ще ни послужат за вечно спасение.
Спасителната Христова светлина да освети всички вас.
Амин.
Свещеник Василий Г. Шумарев