„Който иска да върви след Мене,
нека се отрече от себе си, да вземе
 кръста си и Ме последва” /Марк 8:34/

Братя и сестри,
Във всички живи същества съществува общо влечение, което инстинктивно ги ръководи в постигане на техните жизнени цели. Това общо влечение е известно под названието закон за самосъхранение. Като се ръководи от него, всяко живо същество запазва своето място под слънцето и осигурява съществуванието си. Проявите на това влечение се наблюдават навсякъде в живата природа, като не прави изключение, разбира се  и човека.
В днес прочетеното свето Евангелие чухме думите на Христа:”Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си...”Какво означават тези думи? Не са ли насочени против това естествено влечение за самосъхранение, което Бог е вложил във всички живи същества, за да поддържат живота си? Не ли това противоречие? И ако се изпълняват думите на Христа, така, както се предлагат, не би ли значило да се стигне до самоунищожение на човечеството, а както знаем Иисус Христос не е дошъл да погуби хората, а да спаси погубеното.
За да изясним въпроса, най-напред трябва да видим, дали у човека съществува само законът за самосъхранението и какви биха били резултатите при крайното и едностранчиво подчинение на този закон.
Преди всичко законът за самосъхранението не е насочен само към запазването на личния живот.Запазването на личния живот и развитието му в пълната широта е първото изискване на закона, но понеже личният живот у човека нито би съществувал, нито би получил необходимото развитие без съдействието на други личности,на обществото, то и законът за самосъхранението има и второ изискване,насочено към запазването живота на близките: на първо място на своите деца и след това на другите близки в обществото, в което протича живота. Поради това е по-правилно да се говори за две страни на този закон:егоистичната и алтруистичната.При хармоничното и правилно развитие на човека тези две влечения-егоистичното и алтруистичното биха се намирали в правилно взаимоотношение.Алтруистичното влечение,влечението на любовта, което се простира от най-близките до Бога и до Неговото Царство,като по-съвършенно и по-висше,би подчинявало под себе си първото егоистичното,което е по-нисше,но поради греха това съотношение диаметрално се е променило.Егоистичното влечение, което е насочено главно към осигуряване на средствата за лично съществуване и блаженство на земята е взело връх и е подчинило под себе си стремежа на любовта.
В резултат на това ново, неправилно съотношение на влеченията, в живота на човечеството се явява борбата и неправдата.Вместо взаимно подпомагане за запазване и развитие на личния живот на всички в обществото, за постигане на божествените идеали, започва безмилостна борба за биологично съществуване и взаимоунищожение. Тази жестока борба се е водила през всичките епохи на човешката история.
Егоизмът, който ни затваря само в сферата на нашите интереси и който знае границата на своите изисквания е основа и извор на всички грехове. Крайната проява на егоизма е в това,че човек прави от себе си център на вселената, около който не само той съсредоточава цялото внимание, но иска и всички, които го заобикалят да бъдат подчинени на този център, да бъдат средство за неговото аз. Колкото повече се развива егоистичният човек, толкова повече той вижда у себе си само добри качества, изключителни способности и дарби и никога не вижда недостатъци и грехове. Колкото повече се утвърдява самоиздигането му, толкова повече се проявява и неговото властолюбие и се издига до такава степен, че той, който иска да се ползва от другите хора като средство за себе си и своите цели, най-накрая не може да търпи наред със себе си никаква друга личност и започва да се проявява във всички крайности на жестокостта.
Много естествено, когато Спасителят иска да посочи какви трябва да бъдат Неговите последователи, гражданите на Царството Божие, да постави като първо и най-главно условие самоотричането. Понеже себелюбието е основата на всички грехове и главното препятствие по пътя за осъществяването на Царството Божие, което е царство на любовта, то и първото изискване е насочено към отстраняване основата на греха, на главната пречка за нравственото съвършенство. Да се откажеш от себе си, това не значи да се откажеш от своето лично съществувание, да изкорениш от себе си всеки стремеж за живот. Поради това не може да става дума за противоречие на изискването на Христос за самоотричане с вложеното от Твореца у всички живи същества и у човека влечение за самосъхранение. Да се отречеш от себе си, това значи да се отречеш от своя егоизъм, който поставя твоето аз като център и единствена цел, към която трябва да се стреми всеки твой близък: това значи да се отречеш от твои греховни мисли, желания и чувства, оформили се на почвата на твоя егоизъм.
Но как да се откаже човек от своите налични мисли, чувства и стремежи? Не значи ли това  да се откаже от оформилия се вече у него духовен образ, от своята личност? Да, точно така. Духовният живот, който възниква и се оформя върху егоизма, без да е стоплен от творческата стихия- любовта, е неистински, извратен, носи само страдания и отчуждава човека от Царството Божие. И когато човек осъзнае, че е на погрешен път, това самоотричане става възможно. Ако престъпникът, у когото се е пробудила съвестта, започва да ненавижда себе си и желае да се самонакаже, ако болният, който страда от тежка, мъчителна болест, желае смъртта, също така Христовият последовател, който чрез анализ на своето нравствено състояние и разкаяние е разбрал, че неговият духовен живот е изграден на погрешна основа, че той е заразен смъртоносно от греха и е насочен в противоположната страна на спасението, на Царството Божие, то за него самоотричането става и необходимо и възможно.
Но това е само първото изискване на нашия Спасител и Господ, което има отрицателен характер. Непосредствено след това следва второто, което е положително:”да вземе кръста си”. Кръстът е бил средство за мъчително и позорно наказание. Сам Иисус Христос е бил осъден на кръстна смърт- на кръста той доброволно принесе Себе Си в жертва на нашето спасение и от тогава кръстът е символ на спасение. Който се е отказал от своето греховно аз, не може да остане в това състояние той трябва да изгради в себе си новият човек, човекът на правдата и истината. И ако цялото духовно съдържание на предишния, греховния човек се е изграждало върху егоизма, то новият духовен облик трябва да просияе кръста. Светът не познава по-велика любов от тази на Христа, проявено в кръстната му жертва и животът на Христовия последовател трябва да се развие и процъфти, стимулиран единствено от жертвената любов. Да вземеш кръста си, това значи да тръгнеш по пътя на жертвеното служение. Ако си в състояние да понасяш заради благото на ближния си страдания, бедност, пренебрежения, оскърбления, болести, семейни неприятности, загубата на сродници и другари, ти, наистина носиш своя кръст, както иска Спасителят.
Но животът е непрестанен процес, поток, който не пресеква. Поради това и обикновенният човек, който е поел жизнен кръст, не може да стои на едно място. Той трябва да продължава своето духовно развитие, трябва да възхожда по своя жизнен път, който не е вече предишния собствен път, а е пътя на Христа, на следването подир Него. Да следваш Христа това значи: винаги да имаш за идеал в живота си Христа, да му подражаваш, да направиш Неговия евангелски закон единствено правило, което да ръководи твоята воля във всичките й прояви. А направиш ли това, ти сигурно вървиш по пътя на спасението.
В днешните времена, когато особено болезнено се чувстват резултатите от господството на егоизма в живота, Христовият призив за отричане от това ръководно начало и за приемането на кръста, на жертвеното служение имат голямо значение. Войните, съпътстващите ги страдания и социалните злини могат да се намалят и отстранят, като се ограничи и отстрани егоизма, като се подчини стремежа за самозапазването на любовта, на жертвеното служение на близките. Но човешкият егоизъм не може да бъде победен само с външни средства, те само временно го ограничават. За да бъде успешна борбата против социалните злини, тя трябва да се пренесе в човешката душа. Човек трябва сам да осъди и в усилената борба да отхвърли своя егоизъм и да го замени с новия принцип- жертвено служение. Само по този път отделната ще постигне своето усъвършенстване и спасение и обществото ще бъде освободено от социалните злини и страдания. Колкото повече хора се освободят от егоизма си, се откажат от себе си и издигнат принцип жертвената любов към Бога и ближния, толкова повече ще се подобрява и социалният живот.
АМИН!

м-т Неофит