На днешния ден светата Църква, братя и сестри, изправя пред нашия духовен поглед един велик ветхозаветен пророк, „Ангел в плът, стълп на пророците“, - както е наречен той в неговия тропар. – Това е свети пророк Илия, за когото свещеният писател Иисус, син Сирахов пише: „Дигна се пророк Илия като огън и словото му беше като светило“ (48:1).
Ветхозаветните пророци бяха особени Божии избраници, повиквани от Бога и изпращани да подканят хората да изпълняват своите религиозно-нравствени задължения, да ги изобличават за вършени грехове, да ги призовават към покаяние и изправление, да поучават царе, да обябяват Божии присъди над народи и страни и да предсказват бъдни събития.
Свети Епифаний Кипърски съобщава за рождението Илиево следното поучително предание: „Когато се родил Илия, баща му Савах видял във видение, че благообразни мъже приветствували детето, повивайки го в огън и го хранели с огнен пламък.“ Бащата обявил това видение в Иерусалим на свещениците, които му казали: „Не бой се! Твоят син ще живее в светлина и ще съди Израиля с меч и огън.“ – Името Илия значи: „Сила Господня.“ – По място на рождението си той се нарича „Тесвитец“.
Свети пророк Илия е живял около деветстотин години преди Рождество Христово. Той е роден в Тесвия, в Галаатската страна, източно от река Йордан, и е действувал в Израилското царство през времето на царете Ахав, Озия и Иорам.
По онова време голяма част от израилския народ и самият цар Ахав забравили Истинския, Живия Бог, Твореца на небето и на земята и на всичко видимо и невидимо, Вседържителя и Промислителя, и се отдали на идолопоклонство и нечестие. Ето какво се казва за Ахава в Трета книга царства: „Ахав вършеше каквото беше неугодно пред очите на Господа повече от всички свои предшественици... Ахав върши това, що дразнеше Господа, Бога Израилев“ (3 Цар. 16:30 и 33).
Той се оженил за езичницата Иезавел, дъщеря на Сидонския цар, която твърде много допринесла за развратяването на царя, царския дом и израилския народ. Тя пренесла тук езичеството и идолопоклонството. Царят се намирал напълно под нейно влияние. Изградил капище на езическото лъжебожество Ваал. Заповядал да избият свещениците на Господа и назначил 450 жреци на Ваала. По примера на царя и по негова заповед народът се отказал от Живия Бог и почнал да се покланя на бездушните езически истукани. Предал се на разпътен живот.
Тогава Бог призовал Илия на пророческа служба и го поставил духовен страж и глашатай на Своята истина и правда в Израилското царство.
Илия бил строг подвижник и ревнител на вярата в Бога, горял към Бога с божествения огън на любовта, като серафим. По външност бил, - както четем в Четвърта книга царства, - „цял в косми и опасан през кръста с кожен пояс“ (1:8).
Неведнъж се явявал Илия пред царя, за да го вразуми и отбие от пътя на греха и да го предупреди за предстоящото Божие наказание за греховете, които той, неговият дом и народът вършат.
При първата среща Илия казал на Ахава: „Жив Господ, Бог Израилев, пред Когото стоя!“ През тия години, заради греховете ви „няма да има нито роса, нито дъжд“ (3 Цар. 17:1).
И по молитвата на пророка не валял дъжд три години и шест месеца. Настъпила незапомнена суша. Пресъхнали реките и изворите. Напукала се дълбоко земята, растения и треви изгорели. Настанал страшен глад и мор по добитъка и човеците. Изпълнило се словото на пророка Мойсея за непокорния Израил: „Небето над главата ти ще стане на мед, а земята под тебе – на желязо“ (Второз. 28:23).
Бог по чудесен начин поддържал живота на Илия: заповядал на врани да му носят храна, а вода пиел от потока Хорат, който е срещу река Йордан (3Цар. 17:3-4).
Когато пресъхнал потокът, пророкът – по Божие повеление – отишъл да живее в дома на една вдовица в Сарепта Сидонска. И благословил Бог малкото брашно в делвата и малкото дървено масло в гърнето в дома на вдовицата да не намалява до оня ден, в който Той дал дъжд на земята (3 Цар. 17:9-14).
Случило се през това време да почине синът на вдовицата. Пророк Илия с гореща молитва към Бога възкресил момчето (3 Цар. 17:19-23).
Обаче царят не се вразумил. Нещо повече: пращал люде да търсят пророка, за да бъде погубен (3 Цар. 18:10).
При втора среща Ахав казал на Илия: „Ти ли си, който смущаваш Израиля?“- Илия му отговорил: „Не аз смущавам Израиля, а ти и бащиният ти дом, понеже презряхте Господните заповеди и вървите по вааловци!“ (3 Цар. 18:17-18).
Пророкът предложил да отидат на планината Кармил и там да принесат жертва: езическите жреци – на Ваала, а той – Илия, на Иехова, Живия Бог. Чийто бог пусне огън от небето и изгори жертвата, Той е истинският, в Него трябва да се вярва.
Царят приел това предложение. На планината Кармил се събрал народът. Били повикани всички жреци на езическото божество Ваал.
Приготвили жертвата Вааловите жреци. И викали от утринта до пладне към Ваала за огън, ала нямало никакъв огън. Скачали пред жертвеника, викали високо и по обичая си се боли с ножове и копия, тъй че кръв текла по тях и вилнеели чак до вечерното жертвоприношение; ала не се чул ни глас, ни отговор (3 Цар. 18:26-29).
Изградил Илия жертвеник от 12 камъка по числото на колената Израилеви, обиколил го с окоп, турил дърва върху жертвеника, разсякъл определеното за жертва теле и го положил върху дървата, излял и върху жертвата и върху дървата по четири ведра вода трикратно, която почерпили от един извор, който се намирал между скали наблизо до мястото на жертвоприношението и не бил пресъхнал, понеже планина Кармил е на брега на Средиземно море, и влажният морски въздух предотвратявал засушаването. Водата се разляла около жертвеника, а окопът се напълнил с вода. И се помолил Илия на Истинския Бог. И огън Господен паднал и изгорил жертвата, дървата, камъните и пръстта и погълнал водата, която била в окопа (3 Цар. 18:31-38).
Народът, като видял това, покаял се, паднал ничком и казал: „Господ е Бог, Господ е Бог!“ (3 Цар. 18:39).И по молитвата на пророка завалял силен дъжд ( 3 Цар. 18:45). Бог отворил небето, и благодатен обилен дъжд напоил земята. И тя произвела своя плод (Иак. 5:18). Поля и гори отново се облекли в цветя и зеленина. Планини и долини отново се оросявали от потоци и извори.
Обаче, - както показва по-нататъшната история, - Израилевите синове пак почнали „да вършат работи, неугодни на Господа“. Господ чрез всичките си пророци, чрез всеки ясновидец ги предпазвал, думайки: „Върнете се от лошите си пътища и пазете заповедите Ми“, но те не слушали и останали твърдоглави (4 Цар. 17:9, 13-14).
Съпругата на Ахава – езичницата Иезавел, решила да убие пророк Илия. Пророкът избягал в пустинята и седнал под една хвойна и викнал към Господа, думайки: „Стига вече, Господи, прибери душата ми!“ И легнал, та заспал под хвойната.
Ето Ангел Господен се докоснал до него и му рекъл: „Стани, яж и пий!“ Илия погледнал и ето до възглавието му печена питка и стомна вода. Той хапнал, пийнал и пак заспал. Ангелът се върнал повторно, докоснал се до него и казал: „Стани, яж и пий, понеже те чака дълъг път!“ Илия хапнал и пийнал и като се подкрепил, вървял четиридесет дни и четиридесет нощи до Божията планина Хорив. Влязъл в една пещера и пренощувал в нея. Тук Илия получил чрез образи Божие наставление, че Богу трябва да се служи с кротост и любов (3 Цар. 19:11-12), и откровение, че у Израиля имало седем хиляди души, които не са преклонили колена пред Ваала.
По Божия заповед пророкът трябвало да се върне и да вземе свой ученик и приемник Сафатовия син Елисей (3 Цар. 19:16).
И тръгнал Илия оттам и намерил Сафатовия син Елисея, който орал на нива. Минавайки край него Илия хвърлил кожуха си върху му. И Елисей оставил воловете си и се затекъл след Илия и казал: „Позволи ми да целуна баща си и майка си, и ще тръгна след тебе!“ Той му отговорил: „Иди и върни се!“ Той се върнал...и тръгнал след Илия и почнал да му служи (3 Цар. 19:19-21).
Трета книга царства ни разказва за още една среща на пророк Илия с Ахав. Тя била предизвикана от гнусното престъпление, което Ахав и Иезавел извършили спрямо израелеца Навутей. Навутей бил убит с камъни по нареждането на Иезавел, за да завладее царят лозето му. И псета лизали Навутеевата кръв.
Казва се: „ И биде слово Господне към Илия: стани и посрещни израилския цар Ахав ..., ето, сега е в лозето на Навутея, гдето е дошъл да го завладее, и му речи: тъй говори Господ: на онова място, гдето псета лизаха Навутеевата кръв, псета ще лижат и твоята кръв“ (3 Цар. 21:17-19). Също и за Иезавел Господ казал: „Псета ще изядат Иезавел зад израелската стена“ (3 Цар.21:23). И действително, всичко това се изпълнило. Ахав бил ранен със стрела във войната със сирийците. Вечерта умрял. Кръвта от раните му се леела по колесницата му. Докарали царя в столицата Самария и го погребали. Колесницата умили в самарийския водоем, и псета лизали кръвта му (3 Цар. 22:34-38). Иезавел е била изхвърлена през прозореца на двореца, кръвта ú бризнала по стената. Когато после отишли да я погребат, от нея останали само череп, нозе и китките от ръцете. Псета са яли Иезавелиното тяло (4 Цар. 9:33-36).
След Ахава в Израил се възцарил Ахавовият син Охозия. За него се казва в Трета книга царства: „И върши каквото беше неугодно пред очите на Господа, и ходеше по пътя на баща си и на майка си... и прогневи Господа, Бога Израилев, с всичко онова, което бе вършил баща му“ (3 Цар. 22:52-53). И Бог го наказал: паднал от решетчестия прозорец на своята горница и заболял тежко (4 Цар. 1:2). По Божия повеля пророк Илия  отишъл при цар Охозия и му казал: „Тъй говори Господ: ... ти няма да се дигнеш от постелката, на която си легнал, а ще умреш“ (4 Цар. 1:16). – И той умрял по словото Господне, което изрекъл Илия (4 Цар. 1:17). И се възцарил Иорам, брат на Охозия (4 Цар. 1:17).
Илия остарял. Приближило времето на неговото заминаване при Господа. Затова е било дадено откровение не само нему, но и на неговия ученик Елисей и на пророческите ученици, които живеели в градовете Ветил и Иерихон.
Илия и Елисей отишли на брега на река Йордан. Илия си снел кожуха и ударил с него по водата. Водата се разделила, и те минали като по сухо. Когато преминали, Илия казал на Елисея: „Искай, каквото желаеш да ти направя, преди да бъда взет от тебе“. Елисей отговорил: „Духът, който е в тебе, да бъде двойно върху мене.“ Илия му рекъл: „Мъчно нещо искаш; ако видиш, как ще бъда взет от тебе, тъй ще ти бъде; ако ли не видиш, няма да бъде“ (4 Цар. 2:8-10).
Както вървели и се разговаряли, изведнъж се явила огнена колесница с огнени коне, и ги раздвоила един от друг, и Илия се понесъл във вихрушка към небето. А Елисей гледал и извикал: „Отче мой, Отче мой, колесница на Израиля и негова конница!“ Тоест: Илия така е защищавал своя народ срещу езическото нечестие, както колесниците и конниците са защищавали страната от нейните врагове. Елисей вдигнал кожуха на Илия, който паднал от него, и се върнал и спрял край брега на Йордан. Ударил по водата с кожуха. Водата се разделила и Елисей преминал като по сухо (4 Цар. 2:11-14).
И видели го отдалеч синовете пророчески, които били в Иерихон, и казали: „Илиевият дух слезе върху Елисея.“ И излезли насреща му и му се поклонили (4 Цар. 2:15).
Това е, братя и сестри, накратко житието на днес чествания израилски пророк Илия!
Той се е явил при Преображението Господне на Тавор (Мат. 17:3). Ще се яви отново в света за изобличаване нечестието на човеците пред Второто Христово пришествие.
И досега палестинските предания с благоговение указват местата, осветени от стъпките на Божия пророк.
През трети век преподобни Харитон основал на едно от пустинните места, дето е пребивавал пророк Илия, обителта на Илиотите.
На три особености у този Божи човек искам да спра вашето внимание.
Преди всичко: свети пророк Илия е бил човек с жива, пламенна вяра в Бога. – Цар, първенци и голяма част от народа се увлекли в идолопоклонство, забравили истинския Бог. А пророкът останал верен на Бога на отците. И нищо не било в състояние да го откъсне от живия Бог, да угаси ревността му по Него. Вярата на пророка е била толкова твърда и ревността му така силна, че той безстрашно не веднъж се явявал пред царя, смело го изобличавал за нечестието му и гръмовито му напомнял за Бога Живаго. Вярата на пророк Илия е ярка светлина сред тогавашния духовен мрак.
Свети пророк Илия е бил човек на молитвата – голям молитвеник. – Неговата молитва е била чудодейна: помолил се да няма дъжд, и не валяло три години и шест месеца, и пак се помолил: и небето дало дъжд, и земята произвела своя плод (3 Цар. 17:1; Иак. 5:17-18); с молитва свалил огън от небето, който изгорил приготвената за принасяне Богу жертва (3 Цар.18:36-38); а преди това с молитва възкресил починалия син на сарептската вдовица (3 Цар. 17:20-22).
Но такава е била молитвата на пророк Илия, защото той е бил човек праведен. – Свети апостол Яков отбелязва: „Голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (5:16). Строг постник, пълен въздържател, свят подвижник, живеещ „целомъдрено, праведно и благочестиво“ (Тит 2:12), пророк Илия е бил велика духовна сила, сила несъкрушима и непобедима, наставник колкото със слово, толкова и с дело, с живот. Светата Църква го възпява, - както казах още в началото, - като „ангел в плът“ (Тропарът).
Спрях се, братя и сестри, на изтъкнатите три особености у свети пророк Илия: на неговата вяра в Бога, на молитвата му и на праведността му, за да ги посоча нам за подражание и усвояване.
В сегашните буреносни дни трябва да се облегнем на „Скалата на вековете“- Бога, да възпламеним сърцата си с благодатния огън на молитвата и да заживеем свято, богоугодно, та да ни благослови Бог с времена мирни, обилни, благоденствени, в които да царуват правдата, доброто и любовта!
Нека често призоваваме на помощ свети пророк Илия, който, - както се казва в неговия тропар, - „прогонва болести...и дава изцерение на ония, които го почитат!“ -  А м и н!

С тази вечерня започва, братя и сестри, празникът в чест на свети Иван Рилски.
Свети Иван Рилски е пребивавал - както се казва в неговия тропар, - не само в молитви и пост, но и в сълзи.
И аз в сегашната моя проповед искам да ви кажа няколко думи върху значението на тези сълзи.
Спасителят е казал в Своята проповед на планината: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат. 5:4). – Кои са тези плачещи? – Това са ония, които плачат за греховете си. Туй е „скръб по Бога“, а не „световна скръб“. „Скръбта по Бога – пише свети апостол Павел – произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“ (2 Кор. 7:10). „Скръбта по Бога“ е скръб и болезнено сърдечно съкрушение, когато, като помислим за Бога и за нашите отношения към Него, съзнаваме себе си като виновници пред Него, които не са в състояние да дадат отговор. Това състояние поражда страх от съд и осъждане, от който не може иначе да се освободим, освен чрез сърдечно сълзно разкаяние. Съвсем друга е обаче „световната скръб“ за загубата на някои земни блага. Тази скръб само убива и поразява с безнадеждност, без да принася някаква полза. Губейки земни блага, човек стига понякога до отчаяние, до неверие в Божия промисъл, до завист, а туй са вече смъртни грехове, които обричат човека на духовна смърт. Случва се дори, че лица, силно привързани към земни блага, умират и с телесна смърт: те не могат да понесат загубата на земното щастие и, потресени от загуба на голяма сума пари, на имот, слава и други ценни за тях предмети от тоя свят, лишават себе си от живот – самоубиват се...
Отшелниците чак до своята кончина чувстват себе си многогрешни и недостойни и всякога са плакали за греховете си. Ето свети Иван Рилски! – Като разбрал, че настъпва неговото преминаване при Господа, отдал се на усърдна молитва, проливал горещи сълзи, коленичил на земята и рекъл: „Боже Вседържителю, приеми ме грешния и недостоен Твой раб!“
Ала не малодушие и липса на надежда на Божието милосърдие, братя и сестри, се явява причина на плача и сълзите у праведниците, а тяхното смирено съзнание за своето недостойнство, съзнание толкова по-дълбоко, колкото на по-висока степен на нравственото съвършенство са се издигнали.
Авва Агатон пред своята смърт три дни бил с отворени, неподвижни очи. Братята го побутнали и запитали: „Авва Агатоне, где си? – Той им отговорил: „Стоя пред Божието съдилище.“ Братята рекли: „И ти ли, отче, се боиш?“ – Той им отговорил: „Колкото можах, трудих се да изпълнявам Божиите заповеди; но аз съм човек; мога ли да зная дали моите дела са били угодни Богу?“ – Братята казали: „И ти ли не си уверен, че твоите дела са били угодни Богу?“ – Старецът отговорил: „Нямам дръзновение, докато не чуя от Бога, защото едно е човешкият съд, а друго – Божият!“
Авва Памво, след като през целия си живот служил Богу, в смъртния си час казва на окръжаващите го: „А сега отивам при Бога така, като че още не съм започнал да Му служа! – Такова съзнание са имали подвижниците!...И са плакали!...
А колко благодатни и спасителни са за нас, братя и сестри, покайните сълзи! – Чуйте повестта на бележития писател-богослов от VII век свети преподобни Анастасий Синаит за покайния плач на един разбойник и за плода от този покаен плач! – „В царуването на гръцкия император Маврикий (582 – 602) в Тракийските страни имало страшен, безчовечен разбойник. Като узнал за него Маврикий, изпратил му по един юноша своя кръст, с думите: „Не се бой!“... Разбойникът се трогнал дълбоко, дошъл при императора и с разкаяние паднал в нозете му... След няколко дни, мъчен от съвестта, той тежко заболял и бил настанен за лечение в болницата на свети Сампсон.
Свети преподобни Сампсон е живял във времето на византийския император Юстиниан I (527 – 565). Юстиниан заболял тежко. И най-изкусните лекари не могли да му помогнат. Преподобни Сампсон с молитва към Бога го излекувал.
-    Ще ти дам за награда каквото пожелаеш – казал Юстиниан, - вземи пари или
имот!
-    Богатство не ми е нужно, - отговорил Сампсон, - аз такова имах и доброволно се
отказах от него. Ако искаш да окажеш голяма милост, заповядай да построят дом за болните и бедните. С това ти ще угодиш на Бога и мене твърде много ще зарадваш.
-    Юстиниан изпълнил желанието на Сампсона: били построени обширна болница
и странноприемница. За началник бил назначен преподобни Сампсон.
Свети Сампсон се трудил до дълбока старост и починал в 550 година. Лицето му сияело като слънце. Много чудеса ставали на гроба му и в уредената от него болница. Известен е като Сампсон Странноприимец. Паметта му се чества на 27 юни.
Тук – в болницата на свети Сампсон, разбойникът, чувствайки приближаването на смъртта, обърнал се с гореща молитва към Господа и със сълзи каейки се и просейки прошка за своите съгрешения говорел: „Владико Човеколюбче, не търси у мене нещо добро! Но, както по-рано си спасил бившия разбойник, разпнат с Тебе, спаси и мене; излей и върху мене Твоята милост и приеми този мой предсмъртен плач и сълзите, които аз сега проливам! Както онзи, който дошъл в единадесетия час, пак е получил, така приеми и моите сълзи и ме очисти от греховете!...Повече нищо не ме питай: никакво добро не ще намериш у мене, само беззакония! ... А ето в тая нощ настъпва страшният и последен час от моя живот и нямам повече време, за да мога да изплатя неизчислимите мои дългове!...Както си приел плача на апостола Петра, който „плака горко“ (Мат. 26:75), така приеми и моя плач, Човеколюбче! Аз проливам тези сълзи върху списъка на моите грехове, а Ти, с гъбата на Твоето милосърдие, изтрий ги!“... В такова покайно състояние разбойникът прекарал няколко часа, бършейки с кърпа сълзите си. Така предал своя дух...
И какво става? – В това време завеждащият болницата лекар, човек свят по живот, вижда сън: множество бесове дошли при леглото на починалия разбойник, с много списъци на негови грехове. След тях дошли и два ангела и донесли везни. Когато бесовете поставили на едното блюдо на везните списъците с делата на разбойника, другото блюдо се дигнало нагоре високо. Ангелите рекли: „Какво можем да сторим? – Не са минали и девет дни, откак този разбойник е престанал да разбойничи!“ – Приближили се към постелката на умрелия и като видели на очите му кърпата, напоена със сълзи, взели я и я положили в празното блюдо на везните. Щом направили туй, другото блюдо, на което били списъците с греховните дела на разбойника, бързо се вдигнало нагоре и всички списъци изпадали и се разпилели на разни страни. Тогава ангелите, благодарейки за човеколюбието Божие, взели душата на разбойника и я отнесли със себе си, а демоните се разбягали.“ (Повесть преп. Анастасия Синаита, гл. Троиц. Л. № 110).
Виждате ли, братя и сестри, колко много помагат сълзите на покаянието, плачът за греховете: те са средство за заглаждане на нашите грехове пред Бога. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат. 5:4).
Празнувайки деня на свети Иван Рилски, нека от сълзите на подвижниците за греховете им извлечем поуката за значението на покайните сълзи и да я прилагаме често в живота си!
Да плачем, братя и сестри, за своите грехове сега тук, за де не плачем после през цялата вечност! – А м и н!

Братя и сестри в Господа,
Днешният празник в чест на свети Иван Рилски ни пренася мислено във втората половина на деветия век и първата половина на десетия. Това е едно нездраво време в историята на българския народ, когато маловерие е разяждало душите, религиозни секти са разколебавали народния дух, увлечението по делата на плътта е било силно, покварата се е носела от високи места на обществения живот и се е спускала към низините народни.
В такова тревожно време Бог изпрати свети Иван Рилски, за да посочи на народа пътя на евангелската добродетел и сила, да изведе към ведрите простори на вярата ония, които са седели „в мрак ...и сянка смъртна“ (Мат. 4:16).
Свети Иван Рилски е роден от благочестиви и добродетелни родители, българи по произход, около 876 година, в село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина край река Струма, в пределите тогава на град Средец – София. В написаното от свети патриарх Евтимий житие на свети Иван Рилски се казва: „Добре възпитан, Иван във всичко се покоряваше на своите родители и им оказваше нужната почит, постоянно пребъдваше в страх Божи, не се лъчеше от църквата, а с внимание слушаше божествените слова и угождаваше на Господа с пост и молитва. И цял беше пленен от любов към Бога, като същински серафим духът му гореше към Господа и произвеждаше стократен плод, като дърво, посадено край водни извори.“
Починали Ивановите родители. Бог му се явил в сън и му казал, както някога на Авраама: да излезе от своята земя и да отиде в земята, която ще му покаже. Иван раздал своето имущество на бедни и постъпил в един от тамошните манастири. Приел монашески постриг и останал известно време там, за да се обучи в подвижничество. После се отдалечил в планината и си направил колибка от храсти. Хранел се с билките и тревите, които земята дава за добитъка, и пиел вода от изворите, и пребъдвал в отшелнически подвизи: пост, усърдна пламенна молитва, сълзи, борба с плътта и изкушенията на дявола. Подир доста време се преселил в тъмна пещера, в която прекарал 12 години в същите подвизи. Но един ден по дяволско внушение разбойници го нападнали, немилостиво го били, блъскали го, влачели го и го прогонили от това място.
Минавал от гора в гора и в Рила планина намерил огромен дъб, който имал голяма хралупа, и се заселил в нея. Бог заповядал на земята да произрасте сланутък, подобен на грах, за храна на подвижника. Обаче Бог не пожелал светецът дълго да остане скрит. Пастири пасели някъде наблизо стадото си. И докато овцете кротко си пасели, изведнъж се сурнали да бягат и спрели чак на мястото, дето бил преподобният. Пастирите ги гонели, дошли там и видели светеца. Той ги нагостил със сланутък. Те разказали за него по цялата онази страна. Христолюбци пожелали да видят светеца и да получат неговото благословение. С тях тръгнал един бесноват. Свети Иван с молитва го излекувал.
За да избегне човешката слава, светецът се преместил на една много висока скала. Дяволът с легион демони го нападнал, мъчили го, хвърлили го от скалата и си отишли, мислейки го за мъртъв. Той като станал, пак се изкачил на скалата и изпълнявал своето молитвено правило и подвижничество. Ангел Божи всеки ден му донасял храна.
Разнесъл се слух за светеца, та чак цар Петър чул и пожелал да го види. Дошъл в Средец и изпратил девет опитни ловци да издирят светеца. Доста дни напразно обикаляли те из Рила. От глад се изтощили. Твърде късно намерили някакъв знак, по който стигнали до светеца. Той ги благословил и им предложил трапеза – един малък хляб. Онзи, Който някога в пустинята насити повече от 5000 души с пет хляба и дигнаха останали къшеи дванадесет пълни коша (Мат. 14:20-21), и сега тук наситил девет души с половин хляб, и половин хляб останал. Върнали се ловците и разказали на царя всичко. Той взел със себе си някои от тях и своите най-приближени и бързо се устремил към планината. Но, като стигнали до река Рила, натъкнали се на много висока и непристъпна скала. Възкачили се на друга висока планина и оттам показали на царя планината и скалата, дето се подвизавал преподобният. Но царят не можел да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото, затуй изпратил двама свои любимци да молят и поканят светеца да дойде и сподоби със своята благословия царя. Светецът казал, че това не може да бъде. И писал на царя: „Наше смирение не ще можеш да видиш в сегашното време, а в бъдещето непременно ще се видим един друг и ще се насладим на тамошните неизречени радости, ако своевременно препратим оттук там плодове, достойни за покаяние. Но постави шатрата си на връх планината, за да я видя, и аз ще произведа дим, за да го видиш ти: само така да се видим един друг е заповядано засега.“
Светият отец направил дим като стълб до небето. Цар Петър видял неговия знак, а светецът – шатрата на царя, и двамата прославили Бога и се поклонили един на друг.
Царят се опечалил много, като смятал, че е изгубил нещо велико, и си отишъл с голяма тъга. И щом влязъл в двореца, веднага пратил на светеца доста злато заедно с разни овошки, каквито подобава за монаси. Изпратил и писмо.
Блаженият Иван склонил да приеме поднесените храни, но не и златото и отговорил на царя писмено: „Заради твоята вяра и усърдието ти към мене приемам поднесените храни, а златото сам си го имай, защото то много вреди на монасите, а най-вече на живеещите в пусти и безутешни места... А на твоята държава то е потребно. Обаче и ти, който си украсен с диадема, не трябва да намираш наслада в него..., но то е да го употребява царят... най-вече за сакатите и бедните, за голите и бездомните. Затова, ако искаш да наследиш и небесното царство заедно със земното, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец! Не се уповавай на неправдата и не желай грабителство! Бъди кротък, тих и достъпен, имайки отворени очите си за всички. Маслото на твоята милост да се лее над всички, но лявата ти ръка да не знае, що прави дясната. Бедните да излизат радостни от палата ти!... Твоята багреница да сияе със светлината на добродетелта!... Споменът за смъртта винаги да посещава ума ти!...“
Царят с любов целунал това писмо и го носел в пазвата си като някакво скъпо съкровище и като го прочитал честичко, прогонвал от себе си тъмата на светския шум.
Преживял светецът на това място седем години и четири месеца. Доста люде идвали при него, като носели своите болни, които по неговите молитви оздравявали и си отивали радостни.
Мнозина поревнували неговото добродетелно житие, пожелали да живеят с него, построили църква в близката пещера и съставили манастир, като имали преподобния за свой началник и пастир. А той добре ръководел своето стадо, много души довел при Господа, големи преславни чудеса извършил и стигнал до старост.
Като разбрал, че е настъпило неговото преселение при Господа, отдал се на молитва, проливал горещи сълзи, коленичил на земята и казал: „Боже Вседържителю     приеми ме, грешния и недостоен Твой раб!... Моля Твоята благост да ми изпрати добър Ангел, за да не ми попречат на възхода лукавите духове!“ - Повикал своите ученици, на които връчил своя Завет – писмено, и много ги поучил. „Подир моята смърт – рекъл им, - да не страдате безутешно, защото няма да ви оставя, а невидимо ще бъда с вас!“ Всички поред разцелувал, причастил се с божествените Христови Тайни, легнал просто на земята, вдигнал ръце към небето и като рекъл:“ Господи, в Твоите ръце предавам духа си!“ блажено починал на 18 август 946 година, в царуването на българския цар Петър, след като е преживял на земята около 70 години.
Учениците му с много сълзи го обливали, обвили с плащаница свещеното му тяло и го положили в дървен ковчег. Изглеждал като заспал, и тялото издавало неиречено благоухание. Бързо навсякъде узнали за смъртта на преподобния и мнозина се стичали. Недъгавите се молели и просели изцеление и се радвали, като се освобождавали от своите болести.
След като минали 40 дни, светецът се явил насъне на старшия си ученик и заповядал да погребат тялото му в земята. Гробът му се превърнал в извор на чудеса за присъстващите с вяра.
След време започнало да излиза от гроба на светеца неописуемо благоухание. Пък и сам той се явил на някои ученици насъне и заповядал да пренесат мощите му в град Средец – София. Извадили ковчега, отворили го и видели, че тялото е цяло и изпускало благоухание. Пренесли светите мощи в Средец и ги положили в църквата „Свети евангелист Лука“ както се предполага на 19 октомври 980 година. Бил съграден храм на името на свети Ивана и там пренесли честните му мощи, които продължавали да вършат дивни и преславни чудеса. Например: Георги Скилица, грък, управител на Средец, понеже тогава цяла България се намирала под византийско робство, и който в последствие написа житие на преподобния, с вода от чудотворните мощи получил изцеление на своята нетърпима болест. И самият император Мануил Комнин, който в същото време се намирал в град Средец по някакви държавни дела, чрез помазване с елей от кандилото пред ковчега на преподобния, получил
При царуването на византийския император Андроник Комнин унгарски войски на крал Бела III завзели чак до Средец българската земя, която тогава още се намирала под гръцко иго, и отнесли със себе си мощите на свети Ивана в унгарския престолен град Остригом. И тук ставали дивни и преславни чудеса: изцелявали всеки недъг и всяка болест. Епископът в този град проявил неверие в светостта на преподобния: „Аз много добре зная - рекъл той, - всички светци и никъде не намирам тогова със светците!“ – Но веднага онемял. Бързо се завтекъл към ковчега на светеца и като го облял с горещи сълзи, проявил сърдечно съкрушение. И Божият угодник развързал връзките на езика му, и той наченал хубаво да говори. Когато кралят узнал за станалото, обзел го страх и ужас. Затова украсил със злато и сребро ковчега на светеца, благоговейно целувал светите мощи и с големи почести ги върнал в Средец. Положили ги в църквата „Свети Иван Рилски“. Туй станало през 1187 година.
Малко време подир това Бог благоволи да възобнови българската държава и възстанови българското царство при благочестивия цар Асен, наречен в светото кръщение Иван. Той като дошъл до Средец, покорил и него. Чул за безчислените преславни чудеса на преподобния и затова веднага се отправил към неговата църква, благоговейно целунал мощите на светеца и му се струвало, че е намерил някакво многоценно съкровище. Решил да ги пренесе в престолния си градТърново. Била изградена църква на името на светеца на Трапезица и в 1195 година там ги положили. Извършили се преславни чудеса: слепи проглеждали, прегърбени се изправяли, неми проговорвали, недъгави от немощ получавали сила, бесновати се освобождавали и всички, от каквито и болести да били обхванати, сдобивали се със здраве. В Търново светите мощи стояли до 1469 година, и на 1 юли били върнати в светата Рилска обител, дето почиват и досега в голямата църква, точат благоухание и правят множество чудеса.
Рилският манастир, братя и сестри, е бил многократно разоряван. Но народът не е допускал да остане в запустение. Всякога с жертвената си ревност го е изграждал по-хубав. Така е станало след разорението в началото на ХII век, когато гърците завоювали нашата земя. Тъй е станало и в началото на ХV век, когато турците завзели земята ни. Така е станало и през първата половина на ХVIII век, когато манастирът три пъти е бивал разоряван и три пъти пак възобновяван като феникс из пепелта. За последен път бил разорен през 1833 година, подир което е бил издигнат в сегашното си величие и благолепие с усърдието на монашеското братство и с помощта и труда на целия български народ.
Свети Иван Рилски, братя и сестри, не е само отшелник, макар дълго да се бе подвизавал в пустинната рилска самота по примера на много свети отшелници. Ако в първия период на своя пустинен живот и иночески подвиг е велик отшелник, във втория период той вече е възлязъл на по-съвършена висота, защото е надмогнал и света, и пустинята и е станал ангелоподобен. Със събраното около него богоизбрано братство той положи началото на общежителното монашество у нас и Бог го е направил безсмъртен игумен на светата Рилска обител. Това показва, че светият пустинножител е разбрал нуждите на Българската църква и българския народ, разбрал е необходимостта на времето, в което е живял, разбрал е и гласа на своето призвание и със създаването на общежителното монашество е допринесъл извънредно много за изграждане на българската църковност и за издигане и запазване на българската народност.
Свети Иван Рилски е образец на свет живот не само за тия, които напускат света и се уединяват в свети обители, за да пребъдват в молитва и подвижничество. Той е образец на всички искрено вярващи християни. Защото и те трябва да живеят духом (Гал. 5:25), да имат духовен живот, плодовете на духа, а те са: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23). С тия плодове на духа е бил богат свети Иван Рилски и поради това той е за нас образец, който ние можем и сме длъжни да следваме.
Заслугите на свети Иван Рилски за нашия народ са извънредно големи. Те са се умножавали непрестанно чрез служенето на неговия манастир – светата Рилска обител. Тя служи на народа ето вече над хилядолетие, за да му запази вярата и евангелската добродетел, народностно да го закриля и в тежко време на чуждо робство да го ободри със спомени от миналото и благи надежди за бъдещето.
Светата Рилска обител през вековете е била хранилище на славянобългарска просвета и на недосегаем за вражеско похищение народностен дух. Тя е могъщ фар на вяра, на духовна светлина и на монашески подвиг ето повече от десет века. Тя е мощен светилник, който никога не гасне, защото от светийския подвиг и от светите мощи на нейния велик основоположник извира елеят му.
Някои от братята възлюбиха пустинното безмълвно житие, поради което бяха устроени в уединени места постници или скитове. Други от манастирските братя бяха сподобени от Бога с дара на книжовната мъдрост и словото, и те пишеха книги и устно говореха проповеди, например иеромонах Йосиф Брадати. Други пък, получили по-голяма наука, излязоха в света да учат хората, например Неофит Рилски. Други от братята, заради своето благочестие и достойнство, бяха въведени в архиерейски сан и светителствуваха, например Авксенти, Велешки митрополит. Други бяха духовници. Рилският манастир е имал по всички градове от Черно море до Адриатическо метоси или подвория,в които са живели тъй наречените таксидиоти, тоест пътешественици, странствуващи вън от манастира, които управлявали манастирските имоти, където имало такива, приемали приношенията на народа за манастира и изповядвали хората. Рилският манастир е свързан и с нашето Възраждане. Там е бил послушник свети преподобни Паисий, авторът на „История славяноболгарская“.
Рилският манастир е българският Йерусалим. Свети Иван Рилски е нашият усърден застъпник пред Бога и народен закрилник.
Братя и сестри, свети Иван Рилски иска от нас да се трудим, да бъдем духовно многоплодни и да приличаме на дърво, „посадено край водни потоци, което дава плода си в своето време, и чийто лист не вехне“ (Пс. 1:3). – Иначе ще бъдем като безплодната смоковница, която с листата си само ще мами хората (Мат. 21:19); ще бъдем като сухи пръчки от лозе, които ще бъдат отсечени, събрани и хвърлени в огън (Иоан 15:6).
А сега, празнувайки светата памет на Рилския пустинножител и чудотворец, нека всички, братя и сестри, от все сърце му се помолим: преподобне отче богоносче Иоане, бъди ни помощник в бедите, закрилник в изпитанията, утешител в скърбите, лечител при болестите! Изпрати ни благодат и милости, очищение и прошка на греховете и ни съдействувай „да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота“ (1 Тим. 2:2), за да постигнем крайната цел на всеки християнин спасението и вечния блажен живот! – Амин!


 (От Сборник проповеди на † Доростолски и Червенски Митрополит Софроний)

Днес, възлюблени, ние с вас прославяме един от ветхозаветните пророци, живял 900 години преди Рождество Христово, - славния пророк Илия! Сред другите пророци на Ветхия Завет той се явява най-пламенен проповедник на вярата и изобличител на идолопоклонството. Чрез Промисъла Божи на древните пророци било възложено да будят човешката съвест, да спасят погиващото човечество, изпаднало в идолопоклонство, да приведат хората чрез покаяние към праведност.
По времето на пророк Илия голяма част от богоизбрания иудейски народ оставила вярата на своите отци и, преминавайки в идолопоклонство, образувала Израилското царство. Пророк Илия, бивайки велик ревнител за Божията слава, не можел да търпи как неговите сънародници се покланят на дървени и каменни идоли. Той имал горещо сърце и безстрашно ги изобличавал. Но с това си навлякъл гнева на цар Ахав и на нечестивата царица езичница Иезавел, които решили да го убият. Наложило се пророкът да се скрие в пустинята, в пещера. Да търпи глад и жажда. Да търпи и големи душевни страдания от това, че неговите горещи призиви не принасят желаните резултати.
Толкова големи били неговите душевни страдания, че той даже просил от Бога смърт за себе си. Но Бог обичал Своя верен служител и не му дал смърт. Бог незримо го подкрепял... Птици му донасяли храна, необходима за поддържане на живота. И Илия преживял още много години в трудове и проповеди за истинската вяра.
По Божие повеление пророк Илия се върнал от своето изгнание и посрамил езическите жреци, всенародно показвайки лъжовността на тяхната вяра и суетността в упованието на идоли. Народът се вразумил, когато, по кратката молитва на пророк Илия, върху неговия жертвеник слязъл огън от небето. А жреците дълго призовали своите идоли, но върху техния жертвеник така и не слязъл огън.
За съжаление, цар Ахав не се вразумил от това явно чудо, показващо, че Бога, в Когото вярва Илия, е действително истинският Бог. И се наложило отново пророк Илия да се скрие в пустинята.
Мнозина ветхозаветни праведници, в това число и пророк Илия, не могли да разберат Божието дълготърпение. В тяхната душа възниквало напълно естествено недоумение: "Защо Бог не наказва нечестивите хора? Дълго ли смрадта от техния греховен живот ще осквернява Божията земя?"
Но, скъпи мои, Бог дълготърпи поради Своята неизразима любов към хората. Нали във всяка човешка душа е отпечатан Божия образ. И докато не изчезне макар и най-малката надежда за покаяние на човека, Господ не го поразява със смърт, а с надежда чака неговото разкаяние. Чака, защото и в душата на най-отчаяния грешник има, макар и трохичка, извършено от него добро. И ето за това малко добро, заради тази струйчица светлина в душите на богоотстъпниците Бог търпеливо очаква, че те, може би, ще дойдат в съзнание и ще оставят своето нечестие. Още в дните на Ветхия Завет Господ казал на хората: "Обърнете се към Мене, и Аз ще се обърна към вас," - четем у пророка Малахия (Мал. 3:7).
Бог само ни зове към Себе Си. Той никого не заставя насилствено да вярва в Него. На никого от из нас не отнема този дар, с който Той е наградил нашата безсмъртна душа, - нейната свободна воля. Той чака да обърнем сърцата си към Него. "Синко, дай си мен сърцето..." – казва на човека Господ (Притч. 23:26). Господ търпеливо очаква обръщането на хората, загубили вярата...
Повярвай в Бога – твоя Творец. Открий пред Него твоето сърце, може би, изстрадало, преболяло в годините на богоотстъпничество. И ти ще почувстваш, как обилно ще потече в него потокът на Божията благодат. Ще почувстваш, как Господ радва, утешава и подкрепя вярващото в Него сърце.
Но знайте, на Бог не е нужна е мъртва вяра, а такава, която живее в цялата вътрешна същност на човека. Когато всички наши мисли са насочени към Господа. Когато нашето сърце жадува да живее с Бога, да не се разделя с Него. Когато нашата воля иска да изпълнява Божиите заповеди, да върви след Господа до края на дните си. Такава жива вяра вдъхновява, тя е движеща сила в целия ни жизнен път, спасява ни, съставлява щастието на нашия живот.
Ето такава вяра имал пророк Илия. И ние всички, скъпи мои, трябва да се трудим над това, нашата вяра да бъде именно такава, ако считаме себе си за деца Божии. Свети пророк Илия принадлежи към числото на избраните велики мъже на благочестието, които, подобно на звезди, сияли на твърдта на ветхозаветната църква, предобразявайки пришествието в света на Слънцето на Правдата - Христос Спасителят. И със своята ревност за Божията слава ни поучават винаги да помним своето призвание – да бъдем истински последователи на Господа нашего Иисуса Христа, строги изпълнители на Неговата света воля.
И, ако човек вярва така, както трябва, му е обещано от Бога, че той може да върши не само велики дела, каквито творил при земния Си живот Сам Христос Спасител, но още по-големи. "Който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши" (Иоан.14:12). Какви големи възможности са дадени на вярващия човек!
Ние трябва да се приучим към изпълнение на Божиите заповеди. Да възпитаме в себе си такова настроение, при което животът далеч от Бога просто е немислим за нас. С това ние се приближаваме към този живот, който е водил пророк Илия.
Днес ублажаваният праведник е пророк. Но той бил велик чудотворец. По неговите молитви за вразумление на нечестивците небето се заключило - не давало дъжд... По неговия глас в нужния момент и дъжд се изливал на земята с цели потоци... Неговата молитва низвеждала огън с небето за изгаряне на жертви, за да посрами идолските жреци.
Но нали той е също такъв човек, както и всички ние. Значи, неговите подвизи и действия са достъпни на всеки верен раб Божи. Нали Богът на Илия (4 Цар. 2:14) е и Бог на всички нас. Макар пророк Илия в своите дивни дела показал себе си превишаващ всяка природа, ние знаем, че възможността му подражаваме е дадена на всички хора, вярващите в Бога. За всички Господ е произнесъл думите: "Повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове; ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди..." (Мк.16:17-18).
Господ е казал: "Всичко, каквото поискате в молитва с вяра, ще получите” И още: "За вярващия всичко е възможно."
Но ние, скъпи мои, сме така далеко от християнското съвършенство. И, разбира се, не сме способни да творим даже малки чудеса. Макар и да съзнаваме в пълна мяра какъв велик Божи дар е нашата православна християнска вяра, и да не преставаме от все сърце да благодарим на Бога.
Вярата – това е нашият светилник, който осветява житейския ни път. Тя, като духовно слънце, ни съгрява. Учи ни, как трябва да живеем, за да достигнем върховете на достъпното за човешките ни сили духовно съвършенство. Вярата открива пред нашите духовни очи небесният духовен мир. Дава ни знание за Бога - Бог Вечен, Всемогъщ, Вездесъщ, Всевиждащ.
Нашата вяра ни говори за това, че имаме безсмъртна душа и че обичайната за всички хора телесна смърт не е унищожение на нашата личност, а само преход във вечния живот, който няма край. Нашата искрена вяра е това духовно слънце, което ни съгрява, ако ние униваме или скърбим, когато ни връхлитат нещастия.
Вярата учи на всичко най-възвишено, благородно, чисто, светло. Живата вяра, проникваща в цялото наше вътрешно същество, ни помага да живеем така, че първата наша мисъл да е мисълта за Бога и основното наше желание – да бъдем близо до Него.
Пророкът Божи Илия, проповядвайки вярата в Бога, знаел със своето вярващо сърце, че вярата – това е най-доброто украшение, най-доброто богатство, най-добрата скъпоценност за човека, затова той така тежко понесъл това, че богоизбраният народ, забравил вярата в истинския Бог, започнал да се покланя на идоли. Бог, утешавайки Своя верен раб, му открил, че не целият Израил е отстъпил от Него. Че има още достатъчно (7 хиляди) верни Негови раби, които не се покланят на идолите.
Много чудеса са свързани с живота на пророк Илия. Но най-поразителното за нашия ум чудо станало в края на живота му. Както всички ние добре знаем, той бил възнесен на небето жив на огнена колесница. В своя живот пророк Илия се отличавал сред другите ветхозаветни праведници с особена любов към Бога. Неговата ревност по Бога била така голяма, че целият той ни се представя в обятията на пламъци. И в края на неговия земен живот пламенният вихър на огнената колесница го отнесъл на небето. Подобно нещо не се случвало нито преди него, нито след него. И, вероятно, повече не ще се повтори.
Когато ние, възлюбени, мислим за светиите, ние мислим за тяхното величие, те ни се представят като герои на духа. Но "силата Божия в немощ се проявява." Да дръзнем и ние, по своите сили, в нещо да подражаваме на прославяния Божи пророк.
Велика била верността към Бога и силата на молитвата на пророк Илия. Не вземем за правило в нашия живот да му подражаваме в това. А преди всичко да проверим себе си, живеем ли според вярата си. Още половин хилядолетие преди Рождество Христово е било казано: "Внимавай над себе си, ако искаш да се спасиш!"
Да проверим, живеем ли ние така, че в края на живота си да не изпадаме в горчиво разкаяние, че не сме вървели през живота си по този път? Използвали ли сме ние тези дни и години, които са ни били дарувани от Господа, да подготвим себе си за вечността? Стремим ли се да украсим душата си с тази красота, в която трябва да застанем пред Бога? Да си припомним, че Бог изисква от нас дела на любов, смирение и кротост, и търпение в трудовете в име на вечния живот.
Скъпи мои, земният живот се дава на всеки от нас само един път. Проверявайте себе си, докато има още време отбилия се от пътя да намери верния път. Да се постараем да живеем така, че Господ да ни разпознае като Свои чада и да не се отвърне от нас. Празниците в чест на светиите ни помагат да направим такива проверки. Не е по силите ни техния живот. Но трябва да се стремим към техните подвизи.
Прославяйки днес Божия пророк Илия, нека го молим, по неговите молитви да имаме  непоколебима вяра, несъмнена надежда, нелицемерна любов, пламенна молитва и ревност за славата Божия. Нека просим от Божия угодник, да ни помогне да укрепим вярата си, и молитвата, и желанието да живеем по Божията правда. "Величаем те, свети пророче Божи Илие, и почитаме твоето преславно възхождане на огнена колесница!"

Братя и сестри,

Светата Православна Църква винаги е отдавала и отдава голямо значение на поста и молитвата за духовното обновление и душеспасение на християните. Тя ни сочи за пример такива Божии угодници, които чрез пост, молитва и милостиня са достигнали ангелоподобен живот. Един такъв образец и достоен за подражание е днес празнуемият свети Иоан Лествичник. В съставения от Църквата в негова чест тропар св. Иоан е наречен „чудотворец”, „жител на пустинята” и човек, който е преживял земните си дни „в тяло на ангел”. Чрез пост, бдение и молитва получил небесни дарования за изцеляване на ония немощни люде, които с вяра се обръщали към него. За да бъде чудотворец, да преживява като ангел в тяло и да получи небесното дарование да изцелява, светителят е трябвало да премине през особени духовни подвизи, чрез които се постига това религиозно и нравствено съвършенство. Подтикнат от религиозно благочестие и жадуващ за истинско служение на Бога, свети Иоан Лествичник още като 16 годишен юноша напуснал родината си (вероятно Сирия) и се заселил на Синайската планина – същата оная планина, на която прези 35 века Бог чрез пророка Мойсея даде заповедите на Израилския народ, а в негово лице и на цялото човечество. И тук по ръководството на прочутия тогавашен отшелник Нил свети Иоан започнал своя подвижнически живот. На Синайската планина преживял не ден, не два, а цели 90 години. Почти цял век. Преживял в пустата и камениста планина Синай в строг пост, молитва и безмълвие. Цели 90 години прекарал в покаяние проливайки горещи сълзи, с които измивал калта на греха от душата си. Любимото му място за нощната молитва било същата онази височина, гдето някога св. пророк Мойсей прекарал 40 дни и нощи в строг пост и молитва, докато получил от Бога заповедите Божий. Свети Иоан обливал това място с горещите си сълзи в страх и трепет Бог да го подкрепи да изпълни закона на Новия завет – Заветът на християнската любов.

Апел за дарения

 
Обични в Господа братя и сестри,
 
Във връзка с належащ спешен ремонт на покрива на Софийския митрополитски катедрален храм „Св. Вмчца Неделя“ храмовото духовенство и църковното настоятелство се обръщат към всички с просба за подпомагане на ремонта с парични дарения според възможностите Ви - дарения при храмовото духовенство или на обявената дарителска сметка: BG77 UNCR 7000 1514 0239 60.
 
Нека Божието благословение и благодат да бъде над всички Вас!
 
Ставрофорен иконом Николай Георгиев,
Председател на църковното настоятелство на Софийски митрополитски катедрален храм „Света Вмчца Неделя“
 
София 29.11.2021