На 27 юли 2015 г. Православното християнско братство „Св. арх. Михаил” организира и осъществи поклонническо пътуване в два от манастирите на Старозагорка епархия, намиращи се в южното подножие на Стара планина (Казанлъшка духовна околия). Първият манастир, към който поклонниците се отправиха в ранната съботна утрин бе Шипченският манастир „Рождество Христово”, който се намира в северозападните покрайнини на гр. Шипка, на 12 км. северозападно от гр. Казанлък. С една почивка, около 10.30 поклонниците пристигнаха на паркинга под манастира и се изкачиха по стълбите, водещи до величествения храм-паметник. Той е построен в памет на загиналите руски войни и български опълченци в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и е най-забележителният и красив паметник на българо-руската дружба в България сред повече от 450-те паметници в цялата страна, спомнящи подвига на руските офицери, войници и български опълченци във войната.

Храм-паметникът „Рождество Христово” е построен в периода 1885-1902 г. по инициатива на Граждански комитет начело с граф Игнатиев и Олга Скобелевна (майка на ген. Скобелев – герой от войната). Инициативният комитет за строителството на манастира бил създаден през 1880 г., а инициаторите, които отправили апел за дарения към руския народ, само за една година събрани 700 000 златни рубли. В кампанията се включили и много българи. На следващата година бил обявен конкурс за проект на манастира, като от осем проекта бил избран този на арх. проф. Антоний Осипович Томишко (1850-1900). Жителите на с. Шипка дарили мястото, където трябвало да се изгради манастирът. Подготовката била завършена и през 1885 г. строителството започнало под ръководството на арх. проф. Александър Никанорович Померанцев (1848-1918). За строежа пристигнали майстори зидари и дърводелци от Русия и каменоделци от Италия. Включили се и много местни майстори.
Храм-паметникът бил издигнат в стила на Ярославлската църковна архитектура от ХVІІ в., наричан още „руската древност”, който бил особено популярен през 80-те години на ХІХ в. в Русия. (известен е с характерните арки, фризове, фронтони, многоцветни и позлатени детайли, както розети и стенописи на външните стени). Храм-паметникът бил осветен на 15 септември 1902 г. от Старозагорския митрополит Методий, като за целта пристигнала и специална имперска делегация от Русия, която включвала генерали–участници в Руско-турската войната (М. Драгомиров, Н. Столетов, К.Чиляев, граф М. Толстой и др.). Присъствали и останалите живи български опълченци, както и множество българи от цялата страна. Тогава било разгласено решението на Св. Синод на БПЦ духовното обгрижване на манастира да бъде поверено на руски монаси, което продължило до 1968 г..
До 1934 г. Шипченският манастир „Рождество Христово” бил извънтериториална собственост на Русия, заедно с принадлежащата земя и постройки, след което, с подписването в Истамбул на дипломатически протокол от политическия представител на СССР в България Фьодор Разколников, той бил предаден на българската държава. На следващата година българското Министерство на Външните Работи привело храма под „ведомството и управлението” на Св. Синод на БПЦ с предписание към управляващия руските имоти в България – архиепископ Серафим (Соболев) да оформи документа за предаването на собствеността. През 1944 г. Московският и на цяла Русия патриарх Сергий признал правото на това управление. Осем години по-късно, на 8 ноември 1952 г. с решение на Светия Синод на Руската Православна Църква, всички руски църковни общини в България, заедно със собствеността им (в т.ч. Шипченският манастир) официално преминали под юрисдикцията на БПЦ. По време на комунистическото управление в България правото на собственост на манастира преминало изключително в ръцете на държавата (първо в ресора на Министерството на отбраната, а по-късно към Министерството на културата). През 1967 г. бил приет специалният статут на „храм-паметник”, който съвместно да се стопанисва и обгрижва от Българската държава и от БПЦ. Едва през 2004 г. Шипченския манастир бе изцяло предаден на Църквата, под ведомството на Старозагорската света митрополия.
Поклонниците от София бяха любезно посрещнати от о. Панкратий – брат на манастира, който им разказа накратко историята на светата обител и им отговори на множеството въпроси. Те имаха на разположение цели три часа, за да разгледат Шипченския манастир и да се насладят на околностите му. Понастоящем манастирът е действаща мъжка обител. Манастирският комплекс се състои от съборна църква, монашески корпус и поклонническа сграда с приют, и духовна семинария, намиращи се зад съборния храм, малко по-долу по хълма, на който той е издигнат. Съборната църква е реставрирана и освежена и е целодневно отворена за поклонници. Сградата е кръстокуполна, с квадратен наос и три апсиди. Със своята монументалност и изящество тя представлява истински шедьовър на архитектурата и изкуството за целия православен свят. Над покрива ѝ се издигат висок цилиндричен купол и четири по-малки с позлатени „луковици” и кръстове.  Главният вход е оформен с три арки. Намира се на западната фасада, а над него се издига внушителна кула-камбанария, висока 53.35 м, със 17 камбани, най-голямата от които тежи повече от 11 тона и е личен подарък от руският император Николай ІІ. Тези седемнадесет камбани били отлети от около 30-те тона отстреляни оръдейни гилзи, събрани в района на битките край връх Шипка.
Особено ценен е резбованият иконостас, изрязан изцяло от липово дърво и с позлата. Иконите са дар от монасите на руския манастир „Св. Пантелеймон” в Света гора – Атон. Храмът бил стенописан на два пъти: през 1902 г. от Г. Месоедов и Антон Митов; и през 1957-59 г. от колектив под ръководството на проф. Н. Ростовцев. Върху вътрешните стени и в аркадните галерии отвън са поставени 34 мраморни плочи с имената на 8 491 офицери, войници и опълченци, загинали в боевете край връх Шипка и гр. Казанлък, а в криптата под храма, в 12 каменни саркофага, са положени тленните останки на загинали войни за свободата на България.
В началото на храма „Рождество Христово”, вдясно, се намира една чудотворна икона на Господ Иисус Христос (Пантократор), датирана от XVII в.. Срещу нея е поставена икона на Божията майка в същия стил, която е от ново време. До нея е поставена и мощехранителница, където са положени над 30 частици от свети мощи на различни светий. В центъра на храма е поставен обкован кръст, подарен от архимандрит Йосиф – игумен на манастира „Св. Пантелеймон” на Атон, в който е вградена частица от честния и  животворящ кръст Господен. В южната част на храма е поставена плащаница на Господ Иисус Христос, която е релефна, изографисана и извезана в Новодевическия монастир в Москва. Материалите за нея били подарени от рускиня, чиито брат е загинал в боевете на връх Шипка.

След като разгледаха Шипченския манастир и се насладиха на прекрасната природа в околността му, точно в 13.30 ч. поклонниците потеглиха с автобуса към Казанлъшкия манастир „Въведение Богородично”, който се намира в западната част на гр. Казанлък. Според преданието, началото му било поставено още в 1828 г. от казанлъчанката Сусана Генчева, която станала монахиня в Калоферския девически манастир „Въведение Богородично” (т.нар. „Горен метох”, който поклонниците от Софийското православното християнско братство „Св. арх. Михаил” посетиха на 27 юни 2015 г. Вж: Поклонение в Калоферския манастир „Въведение Богородично” и храмовете в гр. Копривщица (27. 06. 2015 г.); Поклонение в Калоферския манастир „Въведение Богородично” и храмовете в гр. Копривщица (27. 06. 2015 г.)- sv-nedelia.org. На монахиня Сусана ѝ се присънила Пресвета Богородица, която ѝ наредила да се върне в родния си град и да основе там манастир. Не след дълго тя изпълнила заръката на Божията Майка, събрала за послушнички осем момичета от Казанлък и започнала да ги обучава на църковнославянско богослужение и ръкоделие.
Първоначално новосъздадената девическа обител се помещавала в къщата на известния търговец на розово масло –  Иванчо Клатната. След време послушничките се замонашили, като пострижението извършил тогавашния игумен на близкия Мъглижки манастир – архимандрит Калиник. Според спомени на монахините от онова време, тези първите пострижения били извършени в двора на манастира, под овощните дървета защото църква все още нямало. Манастирът бил наречен „Въведение Богородично”, както се наричал и Калоферският манастир, от който дошла и неговата първа основателка. Монахините живеели в бедност и лишения в продължение на цели 14 години и сами се грижели за препитанието си, изработвайки и продавайки шаеци и ръкавици и разчитайки на помощта на роднини.
За втора основателка на Казанлъшкия манастир се счита една от монахините – Зиновия Станчева, която за да осигури необходимите средства, заминала с още две сестри за Браила (Румъния), където по онова време имало голяма българска колония. В Браила и Букурещ монахините успели да съберат от български емигранти и търговци първите 1000 гроша. Самият брат на Зиновия – Димитър Станчов бил търговец. С по-голямата част от дарението (750 гроша) било закупено мястото, на което трябвало да се построи манастирът. За да се узакони неговият статут, обаче, бил необходим ферман, който монахините успели да издействат чрез живеещите тогава в Цариград богати калоферски търговци – братята Христо и Никола Тъпчилещови.
Първата копка за манастирския храм била направена в 1857 година. През следващите години монахините пътували няколко пъти до Русия (през Цариград и Одеса), като успели да обиколят градовете: Киев, Москва, Петербург, Кронщат и др., събирайки дарения за строежа на църква и монашеските килии (1864-66 г.). По поръчка на Петербургския митрополит Исидор проектът за църквата бил изготвен от руски архитект. Строителството траяло цели девет години. В 1866 г. храмът бил завършен и осветен от търновския (гръцки) владика Атанасий. Манастирът получил от Русия голямо дарение – одежди, икони, кръстове, църковна утвар, евангелие и плащаница, както и средства за изографисването на стените и купола – дар от императрица Мария, митрополит Исидор, Троицко-Сергиевата, Александро-Невската и Киево-Печорската лавра. Парите и сандъците с подаръци били изпращани в България чрез пощата на Найден Геров – по онова време руски консул в Пловдив. Петте манастирски камбани, отлети в Москва, били дарени на храма в 1869 година. В периода 1867–1871 г. монахините от Казанлък посетили и Сърбия и Австрия, за да осигурят средствата, необходими за построяването на женско сиропиталище по европейски модел. Манастирският двор бил постепенно бил застроен. Изградена била и висока масивна ограда и монашески килии в северната му част. През 1872 г. в двора на манастира било построено и девическо училище.
По време на Руско-турската освободителна война (1877–1878) Казанлъшкият манастир споделил злощастната съдба на многото поругани български светини. След битката при Стара Загора (19 юли 1877 г.) между част от Предния руски отряд и Централната османска армия многолюден християнски бежански поток се насочил към Балкана. Сестрите монахини от Калофер, заедно с игуменката Екапитолина, се присъединили към бягащото към Балкана българско население. Има данни, че войските на Сюлейман паша, преследващи бегълците, се настанили именно в Казанлъшката света обител, като преди това избили приютилите се там ок. 340 ранени и болни жени, деца и старци. Според тези тъмни страници от манастирската история съборният манастирски храм бил превърнат в склад за храни, а за кратко и в затвор, в който пленените български и руски войници били оковани, измъчвани и избивани.
На 27 декември 1877 г. руските войски освободили Казанлък, като с това бил сложен и край на оскверняването на светата обител. При бягството си от Казанлък турците направили опит да опожарят манастирския храм, но по една щастлива случайност този палеж бил осуетен. В бързината те изгубили в двора на манастира ключа от храма, а монахините успели бързо да го намерят и да потушат пожара. След пристигането на руските войски двуетажната манастирска сграда, намираща се източно от храма, била предоставена на военното командване на Брянско-орловските части и превърната в лазарет (временна военно-полева болница), а сестрите монахини, заедно с руските медицински сестри, поели грижа за болните и ранените.
След Освобождението на България (1878 г.) манастирът „Въведение Богородично” бил възобновен и разширен с изграждането на нови сгради. През почти двувековната си драматична история светата обител е била ръководена от значителен на брой игуменки. Сестрите монахини, с тяхната родолюбива и всеотдайна на Бога дейност, са впечатлили дълбоко многото външни посетители (като: пътешественикът Феликс Каниц, дипломатите Константин Иричек и Найден Геров, Константин Бозвелиев и др.), които успели да посетят Казанлък.
В архитектурно отношение Казанлъшкият манастир представлява комплекс от съборна църква и жилищни и стопански сгради. Обширният манастирски двор е ограден от всички страни с високи каменни зидове и сгради във възрожденски стил, така че светата обител остава изолирана от градския шум. В средата на двора се издига величественият манастирски съборен храм, наподобяващ руските катедрали от XVII в.. Сградата е уникална по рода си в България. Тя е кръстокуполна и без нито една колона. По план постройката е еднокорабна, едноапсидна, с две конхи от северната и южната страна и открит притвор (нартика) от запад, над който се извисява висока камбанария. Стените на църквата са изградени от местен камък и са с дебелина 1,2 м.. През 1974 г. храмът, както и мраморната чешма в двора и сградите, използвани за руска болница по време на Освободителната война били обявени за паметници на културата.
Цялата вътрешност на храма е изографисана от трима български възрожденски майстори: Петко Илиев Ганин от Казанлък през 1870 г. изписал наоса; поп Никола (син на поп Павел и от Шипка) изписали олтара; а известният в цяла България зоограф Георги Данчов от Чирпан през 1871 г. изписал купола. Забележително е, че всички тези художници били куриери на Апостола на свободата – Васил Левски (йеродякон Игнатий) и обикаляйки из България, за да изографисват различни църкви, изпълнявали и комитетски поръчения. Майсторите, изписали църквата, не са били школувани, но все пак са се подчинявали на църковния канон. Успели са да обхванат много библейски сцени и светии от историята на Православната Църква. В стенописите се усеща и една свобода на възрожденския творец, който си е позволявал и някои свои интерпретации. Като иконография, композиция и разположение на сцените стенописите в храма могат да бъдат причислени към характерните за късното Възраждане образци. Използвани били обаче и похвати, стилистика и идеи, характерни за западноевропейската живопис от онзи период (От запазените документи става ясно, че през Възраждането в България са били внасяни картички с репродукции на италиански, френски и немски майстори, от които българските зографи били силно повлияни. Например в групата на архангелите, изписани от Георги Данчов дори може да бъде разпозната картината „Свободата води народа” на Дьолакроа). Забележителен е големият дърворезбен иконостас, изработен в Русия малко след построяването на храма. Особено голямо богатство за светата обител е една чудотворната икона на Пресвета Богородица, донесена тук през петдесетте години на миналия век от Божи гроб. Много са чудесата извършени от света Богородица именно чрез тази икона.
Понастоящем Казанлъшкият девически манастир е постоянно действащ. Малкото останали монахини се опитват се да се издържат сами – къде с ръкоделие, къде с работа в тъкачницата или с отдаване под аренда на манастирските земи. Преди няколко години бяха реставрирани опушените и повредени от времето стенописи в храма. Днес те могат да се видят в първоначалната им красота и блясък с помощта на Национален фонд „Култура” и благодарение на професионалните умения на реставраторския екип с ръководител Таня Димова. За жалост не така стоят нещата с останалата част от манастира, която носи белезите на възрожденската архитектура от втората половина на XIX-ти в..
Малко след входа на манастира посетителят се озовава пред един интересен паметник, издигнат в памет на загиналите руски войници, български опълченци и убитите в манастира 340 граждани на Казанлък. Около източната страна на храма и днес могат да се видят гробовете на  починалите в лазарета от раните си войници от Пета дружина на Българското опълчение и на много руски офицери и войници, на които съдбата е отредила завинаги да останат в манастирския двор. Техните гробове се намират наред с гробовете на монахините и игуменките на манастира (от източната и южната страна). Шест от надгробните паметници са обявени за паметници на културата с регионално значение.
Поклонниците от София разполагаха с цели два часа, за да се насладят на реставрирания манастирски храм и двора на светата обител, а някои успяха дори да посетят и центъра на Казанлък и да се скрият на хладно в някои от многобройните кафенета там. Точно в 16.00 ч. автобусът с поклонници потегли от Казанлък към София, а по пътя свещеник Петър Симеонов, по утвърдена в последните години традиция, изнесе беседа за силата на прошката, която отваря в сърцето на християните място за Бога. „…Бог ясно ни казва, че не разпознава като Свои чеда онези, които не разпознават другите като свои братя – каза о. Петър – Ако ние сами не простим на брата си, който ни те е наскърбил, не бива очакваме и Бог да ни прости. […] Затова в известна степен самите ние сме тези, които държим в ръцете си възможността за собственото си спасение. Само когато ние прощаваме на брата си получаваме прошка от Бога. Тя е велик дар, но е нужна и Божията благодат, за да можем наистина да простим…
Божието присъствие в живота ни означава спасение. Ние се спасяваме тогава, когато се съединяваме с Бога, а условието за това е именно спазването на Божията воля и Божиите заповедни. Тогава ние живеем с нашия Пастир и ставаме това, което Христос иска да бъдем – Негово тяло. Това е отговорност, но и привилегията за нас – християните. […] Нашият живот в Църквата, с превъзмогването на собствената ни воля и приемането на Божията, е постоянен подвиг. Само така можем да придобием ум Христов и да бъдем заедно с другите християни членове на Църквата. Това са реалности, които сме призвани да превърнем в собствен начин на живот – завърши о. Петър – Затова, в оставащите дни до Богородичния пост нека простим на близките си и нека се подготвим достойно да посрещнем този светъл християнски празник, с мир в душите си и с молитва в сърцата. Нека Бог ни укрепи в православната вяра и ни даде Соята любов и милост!”.

Текст и снимки: свещ. д-р Петър П. Симеонов,
Катедрален храм „Света Неделя”, гр. София,
29.07.2015 г.

Източници:
100 години Храм-паметник „Рождество Христово” край град Шипка, юбилеен сборник,  Българо-Руски иинформационен пул и Форум „България-Русия”, 2002; ЧАВРЪКОВ, Г., Български манастири, изд. „Хайни”, София, 2002; ТРОПОЛОВА, Йорданка, „Девическият манастир „Въведение Богородично“ в Казанлък”, списание: Дипломатически преглед,  03 (2005); http://svetimesta.com; http://www.pravoslavieto.com; http://www.bulgariamonasteries.com; http://www.shipchenski-manastir.com; http://manastiribg.blogspot.com; https://bg.wikipedia.org.