Монахът Герман по произход бил от род на търговци от град Серпухов в Московска губерния на руската държава. От най-млада възраст придобил голяма ревност към благочестието и на шестнадесет годишна възраст решил да се замонаши. Отначало постъпил в Троице-Сергиевата пустиня в Санкт-Петербургска епархия. Бъдещият голям проповедник на вярата и благочестието още с първите си крачки по пътя на подвижничеството се отличавал с вяра и голяма любов към Христа. В Сергиевата пустиня той се разболял: в гърлото му се образувал голям оток. Подутината бързо растяла и обезобразила цялото му лице, болката била ужасна, много трудно му било да преглъща, а миризмата била нетърпима. В такова опасно положение, в очакване на смъртта, младият подвижник не се обърнал към земен лекар, но с гореща молитва и със сълзи паднал пред образа на Царицата Небесна и просейки от Нея изцеление се молил цяла нощ, изтрил след това с мокра кърпа лика на Пречистата Владичица и с тази кърпа превързал подутината, продължавайки да се моли. В изнемога заспал той на пода и видял в съня си, че Пресветата Дева го изцелила. На сутринта се събудил, станал и с голяма радост намерил себе си съвършено здрав. За удивление на лекарите подутината, без отокът да се пробие, се разсеяла оставяйки малка следа, като че за спомен от чудото.
Отец Герман преживял пет или шест години в Сергиевата пустиня и след това преминал във Валаамския манастир, който се намира и днес на Валаамския остров сред Ладожкото езеро на север от Сантк Петербург. От цялата си душа залюбил величествената пустиня на Валаамската обител, възлюбил незабравимия неин предстоятел, великия старец Назарий, и всички братя. „Вашите отечески благодеяния към мене, убогия, - писал той впоследствие на отец Назарий от Америка, - няма да изтрият от сърцето ми нито страшните непроходими сибирски места, нито тъмните лесове, нито бистротата на великите реки няма да могат, а още по-малко грозният океан не ще изтрие тези чувства. В ума си виждам любимия Валаам, и винаги гледам към него през Великия океан”.
Стареца Назарий той в своите писма величаел като преподобен, любезен свой отец, а цялото валаамско братство като най-любезно и най-скъпо. Пустинята на Еловия остров, мястото на своето жителство в Америка, той нарекъл Нови Валаам. И, както се вижда, винаги се намирал в духовно общение със своята духовна родина, защото още през1823 година, следователно, тридесет години по-късно, той пишел на приемника на отец Назарий – игумена Инокентий.
Във Валаам отец Герман преминал през разни послушания. Изпитвайки неговата ревност в трудовете на общежитието, мъдрият старец отец Назарий го отпуснал след това да се засели в пустинята. Тази пустиня се намирала в гъста гора, на половин верста от обителта; и досега тази местност е запазила името „Германово”. По празниците отец Герман идвал от пустинята в манастира и се случвало да пее с братята стоейки на клироса на малката вечерня с приятен тенор припева на канона „Иисусе сладчайши, спаси нас, грешних”, „Пресветая Богородице, спаси нас”, а сълзите му да се леят на потоци от очите му.
Във втората половина на ХVІІІ столетие пределите на великата Русия се разширили на север: чрез дейността на руските индустриалци били открити Алеутските острови, които представлявали отломка от източния бряг на Камчатка до западния бряг на Северна Америка. С откриването на островите се намерила и свещената необходимост да се просветят с Евангелската светлина дивите им обитатели. За това свято дело, по благословението на Светейшия Синод, митрополит Гавриил поръчал на стареца Назарий да избере способни люде от братството на Валаамския манастир. Били избрани десет души, в числото на които и отец Герман. В 1794 година избраниците се отправили от Валаам към мястото на новото си назначение. Със святата ревност на проповедниците бързо се разливала светлината на Евангелската проповед между новите синове на Русия: няколко хиляди езичници приели християнството, открито било училище за образование на новокръстените деца, на мястото, в което живеели мисионерите била построена черква. По неведомите съдби Божии общите успехи на мисията били недълговременни. Шест години след своята многополезна мисия потънал заедно със своята свита началникът на мисията епископ Иоасаф, преди него ревностният иеромонах Иувеналий се сподобил с мъченически венец, останалите били избити един след друг, накрая останал само отец Герман, и нему благоволил Господ да предаде дела на всичките негови събратя да се потруди с апостолски подвиг за просвещението на алеутите.
Както вече се каза, местожителството на отец Герман в Америка бил Еловият остров, наречен от него Нови Валаам. Този остров се разделя от пролив широк две версти от остров Кадяк (или Коудиак, както го наричат сега американците), на който бил построен дървен манастир за помещаване на мисията и била построена дъсчена черква, която носела името Възкресение Господне (Воскресение Спасителя). Еловият остров не е голям, целият е покрит от гора, почти през средата през него бяга към морето малък ручей. Този живописен остров избрал за себе си отец Герман, изкопал в него с ръцете си пещера и в нея прекарал първото лято. С наближаването на зимата близо до пещерата управляващата острова компания построила за него келия, в която живял до смъртта си, а пещерата превърнал в място за своето погребение. Недалеко от келията се издигали дървен параклис и дървена къщичка за посетители и училищни занятия. Пред келията била засадена малка зеленчукова градина. В градината отецът сам копаел лехите, садял картофи и зеле, засаждал овошки. За зимата се запасявал с гъби: осолявал ги и ги сушал, като солта си приготвял сам от морската вода или солна луга. Плетеният кош, в който старецът носил от брега морско зеле за подобряване на почвата, казват, бил толкова голям, че било трудно да го вдигне сам човек, а отец Герман за всеобщо удивление го пренасял на голямо растояние натоварен догоре.
В една зимна нощ неговият ученик Герасим случайно го видял в гората да върви бос с толкова голямо дърво на раменете си, каквото не било по силите на четирима души да вдигнат. Така се трудел старецът и всичко, което придобивал с такъв непосилен труд, всичко това употребявал за препитание и обличане на сираците, които били негови възпитаници и за книги за тях. Облеклото на отец Герман било еднакво и зиме и лете. Риза от плат той не носел. Вместо нея носел кухлянка от еленова кожа – връхна дреха, която не се разтваря, която той не свалял и сменял по осем години – козината и се изтривала и излъсквала. Носел ботуши или кожени обувки, подрасник, овехтяло, излиняло и цялото в кръпки расо и камилавка – това било цялото му одеяние. Така ходел той навсякъде и във всякакво време: и в дъжд, и в снежна буря.
За постеля му служела малка пейка покрита с еленова кожа с изтрита от времето козина, за възглавница – две тухли, които оставали незабелязани за посетителите. Одеяло нямало – заменяла го дъска, която пред деня лежала върху печката. Тази дъска отец Герман наричал свое одеало, като пожелал с нея да покрият тленните му останки. Тя била точно по неговата мярка. „По време на своя живот в келията на отец Герман, - разказвал креолът Константин Ларионов, - аз грешният, седях на неговата постеля и смятах това за върха на моето щастие”.
Случвало се отец Герман да ходи на гости у управляващите компанията и в душеспасителни беседи с тях да се задържи до полунощ и дори по-късно, но никога не оставал да пренощува, без значение какво е времето навън, винаги се прибирал в пустинята. Ако при някакъв особен случай му се налагало да пренощува вън от келията, то на сутринта винаги намирали постелята, приготвена за него, недокосната, а старецът буден. По същия начин в своята пустиня, прекарвайки нощта в беседа, не се предавал на отдих.
Старецът ядял съвсем малко. На гости едва опитвал храната, каквато и да е тя, и повече не се хранел. В келията само парченце риба или плод представвявали целия му обед.
Тялото, му изнурено от трудове, бдение и пост, съкрушавали вериги с тежест около седем килограма. Тези вериги днес се намират в параклиса, където ги намерили след смъртта на стареца зад образа на Божията Майка.
Тези описани външни черти на стареца засягат най-вече външните му деяния. „Неговото главно дело, - спомнял си преосвещения Пьотър, бившият епископ Ново-Архангелски, викарий на Камчатската епархия, - беше в упражняването в духовни подвизи в уединената келия, където никой не го виждаше и само вън от келията чувахме, че пее и извършваше богослужение по монашеското правило”. Това свидетелство на преосвещения потвърждава и отговора на самия отец Герман. На въпроса: „Как вие, отец Герман, живеете сам в гората, как не ви доскучава?” той отвръщал: „Не. Там аз не съм сам. Там е Бог, както и навсякъде е Бог. Там са ангелите, светите! А може ли да се скучае с тях? С кого е по-добра и по-приятна беседата, с хората или с ангелите? С ангелите, разбира се!”
Как е гледал отец Герман на местните жители на Америка, как е разбирал своето отношение към тях и как е съчувствал на нуждите им, той сам изразява в едно от своите писма към бившия управител на колонията Яновски.
„На нашето любезно Отечество, - писал той, - Творецът е благоизволил да даде този край, който още няма нито сили за каквито и да било познания, нито смисъл, и иска не само покровителство, а поради своето безсилие и поради слабостта дължаща се на младенческата възраст иска поддържане, но и за това все още няма способности да отправи към когото и да било своята просба. И както зависимостта на това народно благо от Небесното Провидение е отдадена неизвестно за какво време в ръцете на намиращото се тук руско началство, което сега се връчи във ваша власт, заради това аз, най-нищожния слуга на тукашните люде и тяхна бавачка, с кървави сълзи пиша Вам своята просба от името на тези, заставащи пред вас. Бъдете ни отец и покровител. Ние, естествено, не владеем красноречието, но от немощ говорим с езика на младенците: „Изтрийте сълзите на беззащитните сироти, разхладете таящите жарта на скръбта сърца, дайте ни да разберем, що значи отрада”.
Както чувствал старецът, така и постъпвал. Застъпвал се той винаги пред началството за провинилите се, защитавал обвиняемите, помагал на нуждаещите се с каквото може, и алеутите – мъже, жени и деца често го посещавали. Един искал съвет, друг се оплаквал от несгода, трети търсел защита, четвърти се нуждаел от помощ – всеки от тях получавал от стареца възможното удовлетворение. Вниквал той в техните спорове, стараел се всички да помири, особено в семействата се грижел да се възстановява разбирателството. Ако не се удавало да помири мъжа с жената, старецът ги разделял овреме. Необходимостта от такава мярка той сам обяснявал така: „Нека по-добре да живеят разделени, защото, повярвайте, ако не се разведат: имаше такива примери – мъж да убие жената или жената да съсипе мъжа”. Особено обичал отец Герман децата, правел им сухарчета, печал им кравайчета и малчуганите обичали да са около стареца. Любовта на отец Герман към алеутите стигала до самоотверженост.
От кораб идващ от САЩ на остров Ситху, а оттам на остров Кадяк била пренесена заразната болестта едра шарка. Тя започвала с температура, силна хрема и задушаване и завършвала с прорязваща болка; за три дни човек умирал. На острова нямало нито лекар, нито лекарства. Болестта са развивала по населените места и бързо обхванала околностите. Смъртността била толкова голяма, че нямало кой да копае гробове и телата лежали непогребани. През цялото време на тази грозна болест, продължаваща с постепенно отслабване цял месец, отец Герман без да се щади неуморно посещавал болните, увещавал ги да търпят, да се молят, да принасят покаяние или ги подготвял за смъртта.
Старецът особено се стараел за нравственото преуспяване на алеутите. За тази цел за алеутските сираци било създадено училище, в което сам отец Герман ги учил на Закон Божий и църковно пеене. Затова в параклиса в близост до неговата келия в неделните и празнични дни той събирал алеутите за молитва. Тук часовете и различните молитви за тях четял неговият ученик, а сам старецът четял Апостола, Евангелието и устно поучавал енориашите. Пеели неговите възпитаници и пеели много приятно. Алеутите обичали да слушат наставленията на отец Герман и се стичали при него в множество. Беседите били увлекателни и с чудна сила действали на слушателите. За едно от тези благодатни впечатления със свои думи пише той сам. „Слава на светите съдби на Милостивия Бог! Той със Своя непостижим Промисъл ми показа сега ново явление, което тук на Кадяк аз, живеещият двадесет години, не съм виждал. В тия дни след Пасха, една млада жена, не повече от двадесет годишна, говореща добре руски, която никога преди това не ме е познавала, дойде при мен и чувайки за въплъщението на Сина Божий и за вечния живот, толкова силно разпали в себе си любов към Иисуса Христа, че никак не й се искаше да си тръгне от мене, но със силна молба ме убеди против моята склонност и любов към уединението, независимо от всички изтъквани от мен препятствия и трудности, да я приема и вече повече от два месеца живее при мен и не се отегчава. Гледам на това с голямо удивление, поменавайки словата на Спасителя: което е скрито от мъдреците, то е открито на младенците”. Тази жена живяла при стареца до смъртта му. Тя следяла за благонравието на децата, които учели в неговото училище, а той умирайки й завещал да живее на Еловия остров, и когато и тя си отиде, да я прогребат при нозете му. Тя се наричала София Власова.
Ето какво е написал за характера и силата на стареца Я., един от очевидците на неговото подвижничество: „Бях на трийсет години, когато се срещнах с отец Герман. Трябва да кажа, че съм се възпитавал в морския корпус, познавах много науки, четях много, но за съжаление скачах от наука на наука, тоест Закон Божий едва разбирах повърхностно и само теоритично, без да го прилагам в живота. Бях християнин само по название, а в душата си и на дело бях волнодумец, атеист. Още повече, че не признавах божествеността и светостта на нашата религия, защото бях прочел много от безбожните съчинения на Волтер и другите философи на ХVІІІ век. Отец Герман веднага забеляза това и пожела да ме обърне. За мое огромно удивление той говореше така силно, умно, доказваше така убедително, че струва ми се, никаква ученост и земна мъдрост не биха могли да устоят срещу думите му. Ние беседвахме ежедневно до полунощ, и даже след полунощ, за Божията любов, за вечността, за спасението на душата, за християнския живот. Сладката реч като незамлъкващ поток се лееше от устата му... С такива постоянни беседи и молитвите на светия старец Господ напълно ме обърна на пътя на истината и аз станах истински християнин. За всичко това съм задължен на отец Герман, той е моят истински благодетел”.
„Преди няколко години, - спомнял си Я., - отец Герман обърна един морски капитан Г. от лютеранската вяра в Православието. Този капитан беше много образован; освен много науки той знаеше езици: руски, немски, английски, френски и донякъде испански и въпреки всичко това той не можеше да противостои на убежденията и доказателствата на отец Герман. Смени вярата си и се присъедини към Православната Църква чрез миропомазание. Когато си тръгваше от Америка старецът на прощаване му каза: „Гледайте, ако Господ вземе съпругата ви от вас, не се женете за немкиня, ако се ожените за немкиня, тя непременно ще повреди вашето Православие”. Капитанът даде дума, но не я изпълни. Предупреждението на стареца беше пророческо. След няколко години действително жената на капитана умря и той се ожени за немкиня, остави и отслаби вярата си и умря скоропостижно без покаяние”.
„Веднъж поканиха стареца на фрегата пристигнала от Санкт-Петербург. Капитанът на фрегатата беше много учен човек, високообразован. Беше изпратен в Америка по височайша заповед да направи ревизия на всички колонии. С капитана имаше около двадесет и пет души офицери, също образовани люде. В това общество седеше с ниския си ръст, във вехтата си одежда, пустинният монах, който доведе със своята беседа всичките образовани събеседници до такова положение, че те не знаеха какво да му отговорят.
Сам капитанът разказваше: „Ние бяхме безответни, глупаци пред него!” Отец Герман задал на всички тях един общ въпрос: „Какво вие, господа, обичате повече от всичко и какво би желал всеки от вас за своето щастие?”
Посипали се различни отговори. Един желаел богатство, друг чинове, трети – жена-красавица, друг – прекрасен кораб, на който да началства и тъй нататък, все от този род.
„Не е ли истина, - им казал отец Герман, - че всички ваши разнообразни желания могат да се сведат до едно, което всеки от вас, според представата си, смята за най-добро и достойно за любов?”
„Да. Така е” – отвърнали всички.
„Какво, кажете, - продължавал той, - би могло да бъде по-добро, по-високо от всичко, по-превъзходно от всичко и по преимущество най-достойно за любов, ако не Самият наш Господ Иисус Христос, Който ни е създал, украсил с такива съвършенства, на всекиго е дал живот, за всички се грижи, храни, всички обича. Който Сам е любов и е по-прекрасен от всички хора? Не трябва ли затова повече от всичко да обичаме Бога, повече от всичко да желаем и търсим Него?”
Всички заговорили: „Е, да! Това се разбира само по себе си!”
„А вие, обичате ли Бога? – попитал старецът тогава.
Всички отвърнали: „Разбира се, ние обичаме Бога. Как да не Го обичаме!”
„А аз, грешния, повече от четиридесет години се старая да обичам Бога, а не мога да кажа, че Го обичам съвършено”, - възразил им отец Герман и започнал да им обяснява, как трябва да се обича Бога. „Ако ние обичаме някого, - говорел той, - ние винаги си спомняме за него, стараем се да му угодим, ден и нощ сърцето ни е заето с този предмет. Така ли, вие, господа, обичате Бога? Често ли се обръщате към Него, винаги ли Го помните, винаги ли Му се молите и изпълнявате Неговите заповеди?”
Слушателите трябваше да признаят, че това не е така.
„Заради нашето благо, заради нашето щастие, - заключил старецът, - нека да дадем от себе си обет, че от този ден, от този час, от тази минута ще се стараем да обичаме Бога вече повече от всичко и да изпълняваме неговата свята воля!”
Ето какъв умен и прекрасен разговор водел отец Герман в обществото. Без съмнение този разговор трябва да се е запечатал в сърцата на слушателите за цял живот!
Въобще отец Герман беше словоохотлив, говореше умно, разумно и назидателно, преди всичко за вечността, за спасението, за бъдещия живот, за Божиите съдби. Разказваше много из житията на светиите, от Пролога, но никога не казваше нещо празно. Така приятно беше да го слушаш, че беседващите с него се увличаха от беседите му и нерядко го оставяха едва с настъпването на деня, както свидетелства креолът Константин Ларионов.
За да изразим донякъде самия дух на учението на отец Герман, ще приведем тук думите от собственоръчно написаното от него писмо: „Истинният християнин, - писа той, - го правят вярата и любовта към Христа. Нашите грехове не възпрепятстват християнството ни най-малко, по думите на Самия Спасител. Той е казал: не праведници дойдох да призова, а да спася грешния. Такава радост бива на небето за един каещ се – по-голяма от радостта за деветдесет праведника. Тъй и за блудницата паднала в краката му говорил на фарисея Симон: на този, който има любов се прощава голям дълг, а от този, който няма любов и малкия дълг се изисква”. С такива и подобни разсъждения християнинът е длъжен да въвежда себе си в надеждата и радостта, и да не обръща внимание по никакъв начин на това, което води до отчаяние; тук е нужен щитът на вярата.
Грехът на любещия Бога не е нещо друго, ами стрела от неприятеля във време на сражение. Истинният християнин е воин, който се промъква през полковете на невидимия враг към своето Небесно отечество, както казва Апостолът: нашето отечество е на Небесата. А за воините казва: „нашата борба не е срещу плът и кръв, а против началствата, против властите” (Еф. 6:12). Празните желания на този век отдалечават от отечеството, любовта към тях и навика обличат душата ни като в гнусна дреха; то е наречено от Апостолите „външния човек”. Странствайки в пътешествия в този живот ние трябва да сваляме от себе си тези гнусотий призовавайки Бога на помощ, и да се обличаме в нови желания, в новата любов на бъдещия век и чрез това да узнаваме нашето приближаване или отдалечаване от Небесното отечество. Но скоро разбираме, че ни е невозможно да направим това, а би трябвало да следваме примера на болните, които, желаейки любезно здраве, не позволяват да се пестят средствата за излекуването им. Говоря неясно.”
Без ни най-малък страх от силните на деня отец Герман с цялото си усърдие проявявал ревност по Бога без да иска нищо за себе си още от пристигането му в Америка, отказвайки се от смирение от сана на иеромонах и архимандрит и оставайки си обикновен монах. С кротка любов той изобличавал мнозина за нетрезвия им живот, за недостойно поведение и притесняване на алеутите и вършел всичко това без да се взира в чинове и звания.
Изобличената злоба се въоръжила против него, причинявала му всевъзможни неприятности и го клеветела. Клеветите били толкова силни, че често даже благонамерени люде не могли да забележат лъжата, която в доносите против отец Герман се скривала под покрова на външната истина. Затова трябва да кажем, че само Един Господ пазел стареца.
Управляващият колонията Я. без още да е видял отец Герман и само по това, което му наговорили за него, писал в Петербург за необходимостта от неговото изгонване, обяснявайки своето прошение с това, че той уж подбуждал алеутите против началството. Свещеникът, който дошъл от Иркутск с големи пълномощия, причинил на отец Герман много огорчения и искал да го прати в Иркутск, но управителят Муравьов защитил стареца. Друг свещеник – М., пристигнал на Еловия остров с управляващия колонията И. и служители на Компанията, за да обискират келията на отец Герман, предполагайки, че ще намерят там голямо имущество. Когато не намерили нищо ценно, вероятно с позволението на по-старшите, служителят Пономарков започнал да отковава с помощта на брадва дъските на пода. „Приятелю мой, - му казал тогава отец Герман, - напразно си взел брадвата, това оръдие ще те лиши от живот”. След време в селището Николаевски редут се открила нужда от хора и затова от Кадяк изпратили там руски служители, в това число и Пономарков. Там се и сбъднало предсказанието на отец Герман: кенайците му отсекли главата преди да се е събудил напълно, за да разбере какво става. Много големи скърби понесъл отец Герман и от бесовете. Това подвижникът сам открил на своя ученик Герасим, когато този влизайки в келията му без обичайната молитва, на всички свои въпроси не получил отговор и на другия ден го попитал за причината за вчерашното мълчание. „Когато дойдох на острова и се заселих в тази пустиня, - отговорил му тогава отец Герман, - много пъти при мен идваха бесове скоред случая или в човешки вид или във вид на звяр, тогава много претърпях от тях и разни скърби и изкушения, затова сега не говоря с тези, които влизат при мене без молитва”.
Посвещавайки се съвършено на служение на Господа, ревнувайки единствено за прослава на Неговото Свято Име, далеч от родината, сред многообразни скърби и лишения, прекарвайки десетки години във високите подвизи на самоотричането, отец Герман бил сподобен с много благодатни дарове.
Сред Еловия ручей по планината бяга ручей, чието устие е винаги покрито с пенести вълни. Когато през пролетта се появявала речната риба, старецът изгребвал пясъка от устието, за да може тя да премине и запътилата да хвърли хайвера си риба се устремявала в реката. Отец Герман хранел със сушена риба птиците и те в множество живеели около келията му. Под келията живеели хермелини. Когато това малко зверче роди, не позволява никой да го доближава, а отец Герман го хранел от ръката си. „Не видяхме ли това чудо?” – казвал неговият ученик Игнатий. Виждали са също как отец Герман храни мечки. След смъртта на стареца и птиците и зверовете се отдалечили.
Веднъж на Еловия остров станало наводнение. Жителите в страха си прибегнали при стареца. Тогава той взел от дома на своите възпитаници икона на Божията Майка, изнесъл я в плитчината насред мочурището и започнал да се моли. След като свършил молитвата, се обърнал към присъстващите и казал: „Не се бойте! Водата няма да стигне по-далеч от мястото, където е иконата.” Казаното от стареца се изпълнило. Отец Герман обещал такава помощ от светата икона и в бъдеще по застъпничеството на Пренепоробната Владичица света Дева Мария и поръчал на своята ученичка София в случай на наводнение да изнася иконата на мястото на извършеното моление. Тази икона се пази и до днес на острова. Барон Ф.П. Врангел написал по молба на стареца под негова диктовка писмо до един от митрополитите, чието име днес е неизвестно. Когато писмото било завършено и прочетено, старецът поздравил барона с адмиралския му чин. Баронът се изумил. За него това било новина, която действително се потвърдила, само че след много време при неговото пристигане в Петербург.
„Жал ми е за тебе, любезни куме, - казвал отец Герман на управителя Кашеваров, от когото той приел от купела сина му, - жал ми е, твоята смяна ще бъде неприятна!” След две години Кашеваров бил окован по време на смяната му и отправен на остров Ситху. Година преди да получи в Кадяк известие за смъртта на високопреосвещения митрополит, в чиято епархия се намирали, и чието име също е неизвестно, отец Герман казвал на алеутите, че техният голям духовен началник е починал.
„Старецът често казваше, че Америка ще има свой архиерей, тогава, когато за това не мислеше никой, - разказвал преосвещения Петър, - но това пророчество се сбъдна в определеното му време”.
„След моята смърт, - казвал отец Герман, - ще има болест поваляща човека и от нея ще умрат много хора, а руснаците ще обединят алеутите”.
Действително, като че ли половин година след кончината му имало епидемия от едра шарка, смъртността от която в Америка била поразителна: в някои селища живи останали едва по няколко души. Това принудило колониалното началство да обедини алеутите. Тогава от двадесет алеутски поселения се образували седем.
„Макар и много време да мине след моята смърт, - казвал отец Герман, - но мене няма да ме забравят, и моето местожителство няма да бъде пусто. Подобен на мене монах, бягащ от славата човешка, ще дойде да живее на Еловия остров и Еловия няма да остане без хора”.
„Миличък, - питал отец Герман креола Константин, когато той нямал още дванадесет години, - ти как мислиш, параклисът, който сега строят, ще остане ли празен?” „Не знам, апа”, - отговарял малчуганът. „Аз, действително, - казвал Константин, - не разбрах тогава въпроса, макар целият разговор със стареца да се е запечатал живо в моята памет”. Старецът пък помълчавайки известно време казал: „Дете мое, помни, че на това място след време ще има манастир”.
„Ще минат трийсет години след смъртта ми, всички живеещи сега на Еловия остров ще умрат, ти ще останеш жив и ще бъдеш стар и беден, и тогава ще си спомнят за мене”, - казал отец Герман на своя ученик, алеутът Игнатий Алиг-яг.
„Когато умра, - казвал старецът на своите ученици, - погребете ме редом с отец Иоасаф. Моя бик не убивайте; доволно ми служи. Погребете ме сам и не казвайте за моята смърт на пристанището: тези от пристанището няма да видят лицето ми. За свещеник не пращайте и не чакайте – няма да го дочакате. Моето тяло не мийте, положете го на дъската, сложете ръцете на гърдите, завийте ги в манията, с пешовете й и с върха й покрийте лицето и главата ми. Ако някой пожелае да се прости с мене, нека да целуне кръста, не показвайте на никого лицето ми. Като ме спуснете в земята, ме покрийте с моето бивше одеало”.
Приближавало се времето за отпътуването на стареца. В един от тези дни той заповядал на своя ученик Герасим да запали свещ пред иконите и да чете Деянията апостолски. След някое време лицето му просияло и той гръмко произнесъл: „Слава Тебе, Господи!” След това заповядал да прекратят четенето и обявил, че на Господ било угодно да продължи живота му с още една седмица.
След седмица пак по негова заповед били запалени свещи и започнали да четат Деянията на светите Апостоли. Тихо преклонил глава старецът на гърдите на Герасим, келията се изпълнила с благоухание, лицето му просияло, и в този миг отец Герман вече не бил между живите. Тъй блажено починал той със съня на праведника на осемдесет и първата от своя многотруден живот година на 13 декември 1837 година.
Без да се съобразят с предсмъртната воля на отец Герман, учениците не се решили да погребат стареца без да съобщят за това на пристанището, неизвестно защо не убили и бика. Изпратеният с печалната вест се върнал от пристанището съобщавайки, че управителят на колонията е забранил да се погребва старецът, докато не дойде сам. При пристанището бил поръчан за усопшия най-добрия ковчег, който трябвало да достави на Еловия остров повиканият свещеник. Но всички тези разпореждания били противни на волята на починалия. И ето, че се извил страшен вятър, излял се дъжд, развихрила се страшна буря. Пътят от пристанището на Еловия не бил дълъг – всичко два часа, но никой не се решавал да се впусне в морето в такова време. Така било цял месец, и през цялото време тялото на отец Герман лежало в топлата къща на неговите възпитаници, лицето му не се изменяло и от тялото му не се разнесла никаква миризма. В края на краищата от пристанището не дошъл никой и жителите на острова сами предали на земята тленните останки на своя старец. Така се изпълнило последното желание на отец Герман. Бикът на отец Герман на другия ден след смъртта му ударил главата си в едно дърво и паднал на земята мъртъв. В самия ден на смъртта на стареца в поселението Катан на Атогнак бил видян на Еловия остров необикновен светещ стълб до небето. Поразен от чудесното явление креолът Герасим и жена му Анна почнали да се молят с думите: „Видно е, че отец Герман ни е оставил”. Този светещ стълб видели и други. Същата вечер в друго поселение на Атогнак видели човек издигащ се към облаците над Еловия остров.
Погребвайки стареца учениците поставили над неговия гроб прост дървен кръст. След това на същото място бил издигнат храм, осветен в името на преподобните Сергий и Герман, Валаамски чудотворци.
Виждайки славните подвизи в живота на отец Герман, виждайки изпълнението на неговите пророчества и, накрая, неговото блажено успение, „всички местни жители, - свидетелствува преосвещения Петър, - бяха напълно уверени, че е Божий угодник”.
В 1842 година, шест години след представянето на стареца, плувайки по море към Кадяк и намирайки се в крайна опасност, високопреосвещения Инокентий, архиепископ Камчатски и Алеутски, съзирайки Еловия остров, казал в ума си: „Ако ти, отче Германе, си угодил на Господа, то нека се промени посоката на вятъра!” И точно, не минало като че ли и четвърт час, разказвал впоследствие високопреосвещения, вятърът станал попътен и те благополучно пристигнали на брега. От благодарност за избавлението архиепископ Инокентий сам отслужил на гроба на подвижника блажена панихида.
В 1867 година един от аляскинските епископи съставил житиеописание на преподобния Герман, в което описал и случаите на чудотворение по неговите молитви, които били преписвани дълго след неговата смърт от вярващите. За първи път житие на преподобния Герман е публикувано във Валаам през 1894 година. В 1927 година руският архимандрит Герасим (Шмалц) пристигнал на Еловия остлов и останал там до края на дните си. През 1952 година от него било съставено житие и акатист на преподобния, а след седем години мощите на преподобния Герман били открити и пренесени в специално построения неголям параклис.
На 9 август 1970 година (стар стил) в деня на паметта на светия великомъченик и целител Пантелеймон на остров Кадяк било извършено прославлението на преподобния Герман. С Определение на Свещения Синод на Руската Православна Църква от 1 декември 1970 година името на преподобния Герман Аляскински било включено в месецослова. В 1984 година преподобният Герман бил прославен заедно с всички Сибирски светии. Неговото избражение присъства на общата икона на Сибирските светии.