Четвъртък, 25 Септември 2014

Йеромонах Григорий Светогорец*

 

от Кeлията „Св. Йоан Богослов” на манастира „Кутлумуш”, Света Гора (Атон)

 

 

 

 

 

Доклад

 

в рамките на Международния богословски семинар,

 

организиран от Светата Варненска и Великопреславска Митрополия,

 

10 септември 2014 г.

 

 

 

 

ПРОЛОГ

 

 

 

В началото бих искал да благодаря на Високопреосвещения Варненски и Великопреславски митрополит Йоан за честта, която ми оказа да ме покани на този Международен богословски семинар, която организира в поверената му Света Митрополия. Въпреки, че не ми бе възможно да участвам лично заради други неотложни ангажименти, се постарах да се отзова с изпращането на този писмен доклад.

 

Темата, която ще обсъдим днес е: „Светата Литургия – общение в тайнството на любовта” (гр. κοινωνία – общение, причащение: бел. прев.). Опитали сме се в изложението й да се опрем на поучителното слово на светите отци, които са живеели тайнството на светата Литургия и са ни оставили словата си като свой драгоценен завет.

 

 

 

* * *

 

 

 

Всеки път, когато се извършва светата Литургия, се осъществява едно своеобразно двупосочно движение на любовта: Първо се задвижва любовта на Бога към човека. Отговорът на тази Божествена любов е и задвижването на любовта на човека към Бога. Свети Максим Изповедник пише, че „Бог е наричан от богословите един път любов и обич, а друг път възлюбен и обичен”. Именно като любов и обич Бог действа към човека, а като възлюбен и обичeн Той привлича към Себе Си всичко, което е податливо на тази любов”[1].

 

Тези две действия: на Бога към възлюбения човек и на човека към Възлюбения Господ; изживяваме изключително в светата Литургия. За тези две линии, по които се движи любовта, ще се опитаме да кажем няколко думи. Тъй като светата Литургия представлява тайнствено повторение на Тайната Вечеря, в началото ще изследваме как Божествената любов се е проявила на първото Евхаристийно тайнство.

 

 

 

1. Той ги възлюби докрай

 

 

 

Свети Йоан Богослов и благовестник на любовта на Бога започва описанието на Тайната вечеря с думите: „Пред празник Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света. Той ги възлюби докрай”[2].

 

Наближавайки Своите страдания, Христос открил на учениците Си тайнството на Своята върховна любов. Свети Йоан Златоуст казва, че думите на евангелист Йоан „Той ги възлюби докрай” представляват всъщност „доказателство за голямата любов на Христос” към учениците Му и означават, че Господ е „останал твърд във вечната Си любов към тях”[3]. Така Той вечно продължава да обича Своите чеда, тъй като любовта Му е неподвластна на времето.

 

Тази безкрайна любов на Христос към Неговите учениците показали и събитията, които се случили по време на Тайната Вечеря. Кулмицията обаче на тази Божествената любов са именно страданията Господни и Кръстът. Затова фразата „Той ги възлюби докрай” на Тайната Вечеря всъщност представлява една предварителна заявка и се отнася към думите „Свърши се” горе на Кръста.

 

 

 

* * *

 

           

 

Първото действие, което извършил Господ на Тайната Вечеря било умиването нозете на дванадесетте апостоли, включително и на предателя Юда. Това действие на Христос представлява проява на Неговото крайно смирение, което извира от съвършенната Му любов: „Ѝже за превосходящую блáгость пýть добрéйший смирéния показáвий, внегдá оумѝти нόги оученикóв... Христóс ѝстинний Бόг нáшъ... (и т.н.)”, изрича свещеникът на отпуста на Утренята на Велики Четвъртък.

 

            Свети Йоан Златоуст отбелязва, че с умиването нозете на учениците Си, Христос Сам им преподал „майката на добродетелите – смирението, за което казва, че е началото и краят на добродетелта – и продължава – Внимавай, че не само с умиването, но и по друг начин им показал Своето смирение. Защото Той не станал преди да седнат учениците Му, но едва след като всички седнали. След това не просто умил нозете им, а едва след като съблякъл горната Си дреха. Не спрял обаче дотук, но и отрил нозете им [с убруса, с който бил препасан]. Но не се задоволил и с това, а освен това и на Юда умил нозете, без да пропуска никого… Аз даже мисля, че първо е умил нозете на предателя”, пише св. Йоан Златотоуст и по божествено откровение след това доказва това разтърсващо събитие[4].

 

 

 

* * *

 

 

 

След като умил нозете на учениците Си, Христос извършил Евхаристийното Тайнство, което е: 1.) предложение на безкрайната Му любов; и 2.) приобщаване (или причащение, гр. κοινωνία, бел прев.) на учениците към любовта Му, тъй като светото Му Тяло и пресветата Му Кръв са вечната любов: „Хляб Божий искам... и питие – Кръвта Му, която е нетленната любов”[5].

 

Безкрайната любов на Христос се проявява също в начина и времето на предложението на Тайнството. Относно това св. Никодим Светодорец пише: „Помисли, брате: любовта, с която Иисус Христос ти дава дара на светото Причастие... Тази любов стигнала до пълно съвършенство, както казва евангелист Йоан: понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света. Той ги възлюби докрай.

 

Както топлината на пещта става осезаема от пламъците, които излизат навън, така и безкрайната любов на Христос се познава от тези три неща: 1.) от времето, в което Той предал Тайнството; 2.) от начина, по който го е предал; и 3.) от трудностите, които е преодолял, за го предаде.

 

Времето било онази вечер на Велики Четвъртък, в което предателят Юда трябвало да предаде Христа и целият юдейски Синедрион бил зает с това да търси начин да го накаже с най-жестока смърт. Когато Христос решил да даде на хората Хляба на живота, тези неблагодарни хора повече от всякога търсели начин да го извадят от живота и да го умъртвят...

 

Начинът по който Господ ни е предал Тайнството е под формата на хляб и вино, за да можем лесно и когато пожелаем да Го приемаме и да се съединяваме с Него, както е лесно за всеки намирането на хляб и вино.

 

Повече от всичко, обаче, любовта на Господа се проявила в трудностите, които преодолял, за да ни облагодетелства с това Тайнство. Защото въпреки че предвиждал безкрайното нечестие, презрение и безразличие, както и безбройните мъчение, които е трябвало да приемат пресветите Му Тяло и Кръв,... Той победил с любовта Си всички тези трудности и пречки..., желаейки с цялото Си сърце и душа да се съедини с нас в един предишен момент. Затова и казал: От сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам. О, любов наистина божественна и непобедима! О, пламъци на любовта, които се издигат чак до небето!”[6].

 

 

 

* * *

 

 

 

След излизането на Юда, Христос говорил на учениците си за любовта и тази беседа е един своеобразен израз на нежната Му любов към Неговите чеда. Той ги утешавал за болката, която ще изпитат при раздялата Си с Него. Тълкувал също така Тайнството на любовта, което току що били изживели на Тайната Вечеря: „Чеда, още малко съм с вас… Нова заповед ви давам, да любите един другиго, както ви възлюбих, да любите и вие един другиго… Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте… и Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината... Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас... Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам… и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим… Както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас: пребъдете в Моята любов. Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам в любовта Му…Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели”[7].

 

Действията и думите на Христос на Тайната Вечеря откриват „път още по-превъзходен”[8] на съвършената Му любов към нас и това откриване продължава във всяка една света Литургия. Защото, съгласно по-горните слова, светата Литургия е:

 

1.) Предлагането на любовта на Христос („бе възлюбил Своите, които бяха в света. Той ги възлюби докрай”).

 

2.) Единението на Христос с онези, които Го любят (Моят Отец и Аз „жилище у него ще направим”).

 

3.) Събранието на вярващите с любов в една общност и техния ход към небесното Царство („Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих”).

 

По-долу ще анализираме тези три характеристики на светата Литургия, които сам Христос е изявил на Тайната Вечеря.

 

 

 

2. Предлагането на любовта на Христос

 

 

 

            Светата Литургия представлява предлагане любовта на Бога към човека и разкриване на нейния благороден характер. Думите на Христос: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен”[9] ни помагат да разберем величието на Божията любов. Свети Йоан Златоуст, тълкувайки тези слова на Господа, пише така: „Внимавайте колко възторг съдържа думата толкоз… Кажи ни блажене Йоане: Толкоз колко е? Кажи ни мярата, кажи ни размера, преподай ни прекомерното. Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син. Всяка дума дава много изразителност: както толкоз обикна, така и Бог света показват величието на Божествената любов. Понеже дистанцията между Бога и човека бе много голяма, чак безкрайна; Безсмъртният Бог, безначалният, безпределното величие обикна онези, които бяха създадени от пръст и пепел, онези, които бяха пълни с безброй грехове. Обикна тези, които всякога вървят против волята Му, неблагодарните и непризнателните”[10].

 

            Човеколюбивата любов на Бога „съедини земята с небето и постави човека на царския трон. Любовта на Бога показа Бога над земята. Тази любов направи Владиката раб. Тя направи така, че да се предаде за радост на враговете – Възлюбленият, за радост на ненавиждащите – Синът, за радост на рабите – Господарят, за радост на човеците – Богът, за радост на робите – Свободният”[11].

 

            Свети Йоан Златоуст казва, че онзи, който наистина обича, повече желае да облагодетелства другите, нежели той самият да се облагодетелства. Той иска да облагодетелства, разбира се, първо брата си, но не иска това да се покаже. Така сторил и Бог с човека: „Става дума за това човеколюбивият Владика да даде Сина си за нас. За да не изглежда обаче, че Той прави услуга, но именно че връща някакъв дълг, заповядал патриарх Авраам да му предаде Сина Си, правейки прочее и Той същото: за да не изгледа, че отдава Сина Си като дар на нас, но че всъщност изплаща някакъв дълг. Това Той стори движен от изобилното богатство на Своята благост”[12]. Такава любов ни предлага Бог.

 

            Говорейки за любовта на Бога, която се простира върху всички твари, св. Максим Изповедник размишлява: „Същият, който е Причината за всичко (т.е. Бог), с добрата Си и блага любов към всичко и от изобилието на Своята благост прелива вън от Себе Си, с промисъла Си за всички създания и по някакъв начин се привлича от същата благост, любов и обич, и от позицията на „над всичко” и на „отделянето от всичко” слиза в областта на „вътре във всичко” с извънредна и проникваща сила, без да излезе от Себе Си. Затова опитните в божественото го наричат краен (гр. ζηλωτής), защото има велика и блага любов към създанията... Наричат Бога също прожектор и родител на любовта и на обичта. Защото тях (любовта и обичта), които са в Него ги е прожектирал навън, т.е. към творенията. Затова е казано, че „Бог е любов”, а също и „Сладост и прелест”, което е обичта[13].

 

            Величието на Божествената любов се проявява и в това, че Христос ни възлюби, докато ние Го намразихме: „Христос умря за нас, още когато бяхме грешни”[14].

 

Св. Никола Кавáсила, споменавайки факта, че Господ е запазил и на възкръсналото Си Тяло раните, които получил от разпъналите Го, си задава въпроса: „Какво би могло да се сравни с тази любов? Какво е обикнал някога човекът толкова много? Коя майка е била толкова нежно любяща? Кой баща – толкова обичащ децата си? Кой влюбен, който и да е, е бил завладян от толкова страстна любов, че тази му любов не просто да претърпи когато бъде ранена от лицето, което обича, не само да продължи да го обича, въпреки цялата му неблагодарност, но и да счита същите тези рани за по-драгоценни от всичко друго?”[15].

 

 

 

* * *

 

 

 

            Божественото Причащение (или Общение, гр. Η θεία Κοινωνία, бел. прев.) е най-голямото доказателство за Божията любов. Защото след като се родихме в Христа чрез светото Кръщение и получихме Божественото осиновление чрез светото Миропомазание, сега сам Христос ни храни с пресветото Си Тяло.

 

            Свети Йоан Златоуст се удивлява на Христовата любов с думите: „Кой ще изкаже могъществото на Господа, кой ще възвести всичката Му хвала? Кой пастир храни овците със собствените си ръце? А защо казвам пастир? Има много майки, които след родилните болки дават децата си на други жени – дойки. Христос обаче не понесе това, но ни храни Той Самият със Собствената Си Кръв и чрез всичко ни съединява неразривно със Себе Си... Чрез тайството на светото Причащение Той съединява Себе Си с всеки вярващ християнин и онези, които роди (чрез светото Кръщение) ги храни със Себе Си”[16].

 

            Христос не се задоволи с това да се пожертва за нас, но предлага и Себе Си, за да живеем ние. „Не бе достатъчно да стане човек, да бъде удрян с плесници и да бъде заклан, но дори смесва Себе Си с нас и ни прави Свое тяло, не само по вяра, но и в действителност... Помисли с каква цена се удостои! – пише св. Йоан Златоуст – Помисли от коя Трапеза вкусваш! Онова, което светите ангели когато Го виждат (т.е. пресветото Тяло Христово), се ужасяват и не смеят да Го погледнат без страх заради блясъка, който се излъчва от Него. То е храната ни, с него се съединяваме и ставаме тяло Христово”[17].

 

            Никое от човешките отношения не ни помага да разберем величието и характера на тази любов на Христос. Свети Йоан Златоуст казва: „Имаш Владика по-любещ от баща, грижи се за теб повече от майка, обича те с любов по-силна от онази на жениха към невястата, счита за Свой отдих твоето спасение... и ти показва всякакъв вид любов... Необясним е промисълът Божий и неразбираема е закрилата Му, неизразима е благостта и неизследимо е човеколюбието Му!”[18]

 

Именно в евхаристийната Тайна Вечеря ние изживяваме опита на безкрайната любов на Бога към нас.

 

 

 

3. Единението на Христос с онези, които Го любят.

 

           

 

            За да възлюбим Христа, сме длъжни да спазваме Неговите заповеди, съгласно думите Му: „Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми”. „Тъй като любовта е нещо много велико и непобедимо, а не едно обикновено слово, нека я изразим с делата си. Господ, въпреки че бяхме врагове, ни помири. След като станахме Негови приятели, нека останем твърди в това приятелство. Той постави началото, нека поне Го последваме. Той не ни обича за своя изгода – защото Той няма нужда от нищо – нека ние Го обикнем, поне за наша полза”[19].

 

            Трябва да чуем св. Йоан Златоуст, който почувствал любовта на Бога и Го възлюбил от цялата си душа и сърце: „Братя мои, моля ви, нека не бъдем неблагодарни, нито да правим себе си недостойни за предложените ни Дарове. Нека възлюбим както подобава нашия Господ и нека не правим нищо от онова, което прекъсва Неговата милост към нас. Нима ние поставихме началото на тази връзка на любовта? Той ни изпревари и ни показа голямата Си и неизразима любов. Следователно, как не е безразсъдно да не Го възлюбим и ние с цялата сила, която имаме, Онзи, който ни възлюби по такъв начин? Защото, заради любовта си към нас, Той понесе всичко с благодарност,... прие да бъде разпнат и да умре с най-позорната смърт, за да ни освободи чрез вярата ни в Него, нас, които се влачехме по земята, подтиснати от непосилната тежест на греховете ни... Имайки предвид всичко това – завършва св. Йоан Златоуст – блаженният Павел, горещият ученик на Христос казал: „любовта Христова ни обхваща”, т.е. Любовта, която ни показа Христос ни подбужда и ние да Го възлюбим”[20].

 

Апостол Павел е големият учител на св. Йоан Златоуст в любовта към Христа. Думите на апостола: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” поставят в златната уста на светия отец въпроса: „Какво говориш, блажене Павле? Само теб ли възлюби Христос?”, а апостолът отговаря: „Разбира се, цялата човешка природа възлюби, но аз Му дължа такава благодарност, като че да възлюби само мен”[21].

 

След това св. Йоан Златоуст ни подканя: „Нека възлюбим Христа точно както Го възлюби апостол Павел... Да чувстваме винаги в душата си безпределна любов към Него. Защото така ще презрем и благата на сегашния живот, и ще обитаваме както земята, така и небето, без да паднем в изкушение от приятните неща или пък в сърби. Напротив, пренебрегвайки всичко това, ще бързаме от този живот да срещнем възлюбения наш Господ”[22].

 

 

 

* * *

 

 

 

            По време на Тайната Вечеря Христос казал: „Който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам”[23]. Чрез любовта човек става свидетел на Трислънчевата Божественост и се обожва. Според св. Максим Изповедник любовта е „врата през която който премине, стига до Святая-Святих и се удостоява да стане зрител на недостъпната красота на светата и величествена Троица – и продължава – Заради любовта, Същият Творец на човешката природа, нещо наистина разтърващо, облича нашата природа, съединявайки я със Себе Си неизменно по испостас, за да спре хода й, да я събере в Себе Си... и да покаже преславния път на любовта, която действително е божествена и боготворяща и води до Бога”[24]. Любовта е направила Бога човек, а човека по благодат – бог.

 

 

 

* * *

 

            Онези, които обичат Христа действително изживяват Неговото присъствие в светата Евхаристия както са го изживели учениците в горницата на светия град. Защото силното желание на Христос да се предложи „за мирскѝй живóт и спасéние”[25] предизвиква у всеки вярващ желанието да се причасти с Онзи, който е краят на желанията.

 

            Всички, които любят Бога чрез светото Причащение стават жилище на Триединния Бог. Защото „когато в нас е едното лице на Светата Троица, в нас е цялата Света Троица”: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим”, казва Господ. Този, които се причащава с Христа става храм на Трислънчевата Божественост: „В него обитават Христос, Неговият Отец и Утешителят (Светият Дух)”[26]

 

            Съединяването на вярващия с Христа е плод на любовта на същия Христос към човека. Този плод е аналогичен с дървото, което го ражда. Както няма по-голяма любов от тази, с която ни възлюби Господ, така няма по-дълбоко единство от това, което дарява Христос на участниците в Неговата Вечеря.

 

            Относно това св. Николай Кавáсила пише: „Единението на Бога с любещите Го превъзхожда всяко друго единство, което някой може да си представи... В Свещеното Писание намираме много примери за това, тъй като не е бил достатъчен само един, за да изрази това единство. Така един път Писанието говори за господар и слуги, друг път за лоза и пръчки, един път за женитба, а друг път за членове и глава”. Единството, разбира се, е необходимо аналогично с любовта. Но какво би могло да се сравни с любовта на Бога?”[27].

 

            Чрез светата Литургия вярващият се причащава (или общува: гр. κοινωνεί) с Христа, т.е. с Любовта. След светото Причастие душата споделя: „изнемогвам от любов!... и чрез тези думи показва стрелата, която е забита дълбоко в сърцето. Стрелецът, който е изпратил стрелата е Любовта. От Свещеното Писание научаваме, че Любовта е сам Бог, Който изпраща на тези, които искат да се спасят избраната Си стрела – Своя единороден Син – чиито връх е потопен в Духа на живота. Върхът й е вярата, така че у когото тя се забие, да привнася заедно със стрелата и стрелеца, както казва Господ: Аз и Отец едно сме… и ще дойдем при него и жилище у него ще направим. Душата, впрочем, …вижда в себе си тази сладка стрела на любовта, с която е била поразена, показва раната и казва: изнемогвам от любов! О, колко красива травма и каква сладка рана е тази, с която Животът влиза в душата!”[28].

 

            Чувството на любовта, с която ни възлюби Бог, ни показва нейния път. Нашата любовта е отговор на Неговата. Тя е израз на признателността на детето към неговия Баща. Свети Никодим Светогорец пише: „Брате, какъв отговор даваш на толкова голямата любов на твоя Господ?... Един Бог, който иска да те приеме, да дойде и да обитава в сърцето ти чрез това Тайнство, за да те просвети, да те освети, а ти, неблагодарно създание, му затварях вратата?... Посвети се целият на Бога чрез това Тайнство, причащавайки се от любов и с любов към онзи възлюбен Иисус, който от съвършената Си любов предаде за твоята любов това велико Тайнство, за да стане между любещия Бог и теб, възлюбения, този небесен съюз на любовта... От сега нататък накарай себе си да се бои от всеки грях и всяко плътско и духовно оскверняване, казвайки в себе си така: Аз сега станах жилище на Бога чрез причащението с пречистите Тайни. Как мога да бъда жилище на греха?.... Накрая помоли Господ да ти даде благодат, за да Му отдадеш любов за любов, обич за обич, топлина за топлина, без да се боиш или да бъдеш победен от никоя трудност”[29].

 

            Чрез светото Причащение ние общуваме с Христа, т.е. с Любовта. Така, имайки така в себе си любовта, се стремим и ние да възлюбим Господа. Когато успеем да постигнем тази любов, ние разбираме, че тя е царството и духовното удоволствие, наслаждението, славата и честта. Тя е светлината и извънмерното блаженство, което нито слово може да опише, нито умът да разбере”[30]. Онзи, който прие любовта на Христос и Го възлюби горещо, не може да обясни с човешки слова величината на божествените дарове. Той използва най-силните изрази, изнамира нови думи и накрая признава своята немощ да изрази неизразимото.

 

 

 

4. Светото Причастие и любовта към братята ни

 

           

 

            В светата Литургия, преди изповядването Символа на вярата, служещият ни подканя: „Возлюбим друг дрýга да единомѝслием исповéми”. Следователно, необходимо е единството на вярващите с любовта, за да стане изповядването на вярата. Още повече е необходим съюзът на любовта преди причащението със страшните Тайни.

 

            Любовта към братята носи полза на единението с Бога: Ако любим един другиго. Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас. Значи „когато ние, християните, се възлюбим един другиго и сме единни помежду си с такова единомислие и от цялото си сърце, така че да нямаме помежду си никакво разделение, тогава със сигурност сме единени с нашия Създател и Владика. Следователно, невидимият Бог живее и обитава в сърцата ни. С тези свои думи евангелист Йоан проповядва, че Бог „става видим участник чрез Своето действие (гр. ενέργεια) и благодат (гр. χάρις). Действие на Бога е също така проявената към братята чиста и искрена любов. Защото чрез нея сам Бог участва, виждайки се мислено, живеещ и пребиващ в сърцата ни… Така любовта на онова съвършено благо и желание се намира завършена в сърцата ни. Защото любовта ни към братята привлича в нас любовта на Бога. Колкото повече се увеличава любовта ни към ближния, още толкова се увеличава и любовта на Бога към нас”[31].

 

            Свети Йоан Златоуст се терзае от това, че хората, които живеят извън Църквата откриват толкова много начини за приятелство, а вярващите не оползотворяват даровете на Бога, за да живеят в единодушие както първите християни: „Вижте – казва светителят – колко начини, които водят към приятелство са измислили хората, които са външни на Църквата: кумството, съседството, роднинството... Но от всички тях, нашите са по-големи. Тази Трапеза е по-достойна от всичко друго. Много от нас, обаче, които пристъпваме и се причащаваме дори не се познаваме помежду си. Казват, че това се дължало на множеството на вярващите. Но това изобщо не е така. Достатъчна е нашата ленност. Три хиляди и пет хиляди били първите християни и всички са имали една душа. Сега обаче никой не познава брата си и не се срамува от това, мислейки че е достатъчно голямото множество”[32].

 

 

 

* * *

 

           

 

Много по-лошо, разбира се, е когато вярващите, които пристъпват да се причастят са разделени помежду си от хладина и злопаметство. Как е възможно Христос да се почувства заедно с тях? Доколкото Христос не се разделя, то възможно ли е Той да се почувства от двама разделени вярващи?! Обратното е, разбира се: който се причастява с пречистите Тайни със злопаметство в сърцето си, „яде и пие недостойно”[33].

 

Главни предпоставки, за да доближи вярващият Трапезата на живота са незлобливостта и любовта. Това изисква Христос от онзи, който му служи и от всеки вярващ: „Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си”. Свети Йоан Златоуст е поразен от тази любов на Христос: „Каква величие на човеколюбието! Христос счита честта, която се предлага на самия Него за по-долна и по-низка, отколкото любовта към ближния… Нека се прекъсне почитането Ми, – казва Той – за да се запази любовта към брата ти”. С тези думи Господ иска да ни покаже, „че много цени любовта и я счита за по-голяма жертва от всяка друга. Без нея Той не приема другите жертви”. Така ни поучава Христос: че „светата Трапеза не приема онези, които имат неприязън (гр. αντιπάθεια) помежду си”[34].

 

Помиряването и сдобряването с хората, които са ни наскърбили и още повече с онези, които ние сме наскърбили е необходима предпоставка, за да пристъпим неосъдително към евхаристийното Тайнство. В Патерика се споменава една такава случка:

 

Когато в Скита извършвали светата Евхаристия, Светият Дух слизал като орел над предложението и никой друг не го виждал, освен клириците. Един ден един монах поискал някаква услуга от дякона, но той му отвърнал рязко:

 

- Зает съм сега, отивай си!

 

Следващият път когато служели, никой от клириците не видял да слиза орелът в обичайния момент. Тогава презвитерът се обърнал към дякона и му казал:

 

- Какво става? Защо орелът не се появи днес? За да се случи това, или аз съм виновен, или ти. Седни малко настрани и ако орелът слезе сега, когато няма да бъдеш пред светия престол, това означава, че ти си виновникът, иначе съм аз.

 

Веднага щом се отдалечил дяконът, в същия момент долетял орелът над Светия Престол. След светата Литургия презвитерът попитал дякона:

 

- Кажи ми, какво си сторил?

 

- Не си спомням да съм съгрешил с нещо – отговорил му той – освен това, че един брат дойде и ми поиска услуга, а аз му казах, че съм зает.

 

- Сигурно това е причината да не слезе орелът – отговорил презвитерът – понеже си наскърбил брата си.

 

Тогава дяконът си тръгнал и отишъл при брата, който наскърбил, за да се покае и да му поиска прошка[35].

 

 

 

* * *

 

 

 

Причащавайки се с честното Тяло и Кръв Господни ние чувстваме, че се съединяваме както с Христа, така и с братята ни. „Станахме участници на духовната Трапеза. Нека станем участници и в духовната любов. Защото ако дори разбойниците забравят своите разбойническите обноски когато седнат на една трапеза, какво оправдание бихме имали ние, които постоянно участваме в светото Тяло на Господа, а дори не подражаваме в кротостта на разбойниците? За много хора не само участието в обща трапеза, но дори това, че произхождат от един и същи град е достатъчно, за да създадат приятелство. Ние обаче, когато имаме и същия Град; и същия Дом и Трапеза; и Път и Врата; и Корен и Живот; и същата Глава и Пастир; и Цар и Учител; и Съдия и Създател и Баща; и всичко е общо помежду ни; как ще бъдем достойни за опрощение ако се разделяме помежду си?”, пита светителят[36].

 

Чрез светото Причастие ние се съединяваме с Христа, благодарение на безкрайната Божествена любов. „Христос, макар че ти беше толкова далеч от Него, те съедини със Себе Си. А ти, дори с брата си не приемаш да се съединиш с подобаващото усърдие, но се делиш от него, въпреки че си получил такава любов и живот от Господа? – пита св. Йоан Златоуст и завършва – Бог нищо не търси и не желае толкова много, колкото това да сме единени и свързани помежду си”[37].

 

Заедно с братята си ние участваме в любовта и живота на Христос. Следователно, евхаристийното Общение трябва да бъде общение на любов (гр. κοινωνία αγάπης), едно общение, в което всеки от нас люби другия като образ (гр. εικόνα) на Христа, като всички имаме една уста и едно сърце. Според богоносните отци, Църквата Христова е едно Тяло, което се поддържа съединено от любовта: „Тялото на вярващите е едно... и това тяло нито времето, нито мястото го разделят. Защото ние не сме свързани помежду си с тъканите на нервите, но сме обградени отвсякъде с връзките на любовта”[38]. Именно любовта на Христос съедини вярващите помежду им с неразривната връзка на любовта.

 

 

 

ЕПИЛОГ

 

 

 

                Светата Литургия е участието ни във Вечерята на Царството, а храната на тази Вечеря е същата тази Любов. Авва Исаак пише: „Този, който намери любовта – Христа, яде всеки ден и всеки час от тази храна и става безсмъртен... Любовта е Царството, което обеща Господ, свиквайки апостолите и казвайки им, че ще ядат в Царството Му. Какво друго, разбира се, могат да означават думите: „да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство”, ако не любов? Защото любовта е силна да засити човека вместо храна и питие. Любовта е виното, което весели сърцето на човека. Блажен е онзи, който е пил от това вино”[39].

 

                Дано всички ние вкусим от това вино на Божествената любов, което предизвиква „трезвото опиянение” и ни води в горещата любов на възлюбения Жених (Христос). Тази любов към Христа весели и утешава сърцата ни в настоящия живот и дано тя ни удостои да преминем от Трапезата на светата Евхаристия към Трапезата на небесното Царство[40]. Амин.

 

 

 

Превод от гръцки: дякон д-р Петър П. СИМЕОНОВ.